Ден 0: София – х. Ком – връх Ком

6,7 км, 2:47 часа, средна скорост на движение 3.6 км/ч

Датата беше 11.07.2014г. петък, всичко беше събрано. Неочаквано за мен още в 01:30 предната вечер бях съумял да приведа всичко от разхвърляната снимка в завършен вид. Бях натъпкал всичко в раницата, на мен имаше само панталон, тениска и обувки. Качих се на кантара, след рекордното за мен зимно надебеляване с колелото пролетта бях съумял да сваля 7 килограма. Стрелката показа 83,5 кг заедно с обувките и дрехите. Беше ме страх да се претегля с раницата, но се налагаше. Качих се повторно и кантарът закова 103,5кг… 20 килограмова раница, бях направил най-голямата грешка на комеминееца, но както обичаше да казва Ванката по време на прехода: „Който няма глава, има крака“. Постнах във фейсбук, че „Раницата ми е достатъчно голяма и може сама да се грижи за себе си..“, завъртях ключа на входната врата и тръгнах за работа..

Бяхме готови за тръгването, бяхме готови да гоним с всички сили мечтата си, да минем по най-високите ридове на Балкана и да надникнем в най-стръмните му пропасти, да бродим в най-дълбоките му гори и да извървим най-източните му части под палещото слънце, да станем част от него като канени гости и да се окъпем в морето..

Бях сигурен, че ще успеем, самонадеяно с излишно самочувствие може би и с много вяра, но освен лек страх за коляното, други опасения нямах. Ванката беше на срещуположния полюс. Мнението му беше, че докъдето и да стигнем ще е успех и си се целеше в Карлово, дълго време твърдеше, че от там ще си хваща влака. В последствие се ориентирахме и целехме ден за ден, но цялостната ми увереност винаги беше на лице. 

Последното нещо, за което мислех през останалата част от деня, беше работата. Огромната раница ме чакаше на горния етаж, сандвичите и сладкото бяха в хладилника в офиса. Приех огромната доза добронамерени пожелания от страна на всички колеги, заявих им абсолютно сериозно, че се надявам следващите две седмици да не ги виждам, защото в противен случай, щеше да значи, че сме се провалили много жестоко и хванах тролея за Плиска.

Ванката и Ангел закъсняха малко, срещата ни беше за 19:00. С нас дойде и Павлин, колега на Ванката и Ангел, приятел от компанията, който беше решил също да ни изпрати за сеира. Присъствието му беше доста мотивиращо, защото заедно с Ачката се бяха обзаложили за крайния ни успех, като Павлин не беше уверен в него. Лошата прогноза и умопомрачително тежките ни раници го караха да заложи на провал. Пътувайки към Петрохан сподели една доста култова и мотивираща реплика: „Момчета, във всяка една секунда, в която ви е тежко и мислите за отказване, си представяйте грозната ми и злорада мутра, за да имате повече стимул да продължите.“ При отвратително време в началото бяхме решили, че може и да спрем и следващия петък да повторим упражнението, Ачката щеше отново да ни закара, но никой не искаше това.

Измъкнахме се от петъчното задръстване в посока Костинброд и започнахме да катерим Петрохан, не знам защо бях останал с представата, че ще трябва само да се изкачим прохода, но в последствие от Ангел разбрах, че пътя за новата хижа Ком минава от север през Берковица. Той ни правеше огромна услуга, защото същата вечер трябваше да шофира към Благоевград и Гърция, но го беше оставил за след нашето стоварване на Ком. Завоите през прохода и повторното качване след това преспокойно можеха да се конкурират с тези на Шипка и ни замаяха доволно. В близост до хижата се провеждаше мотофест и 300 метра преди нея пътят беше блокиран от полицейска патрулка. Извадихме раниците облякохме се и светнахме челниците, набързо се разделихме с Ачката и Павлин, снимахме се набързо, защото те започнаха да зъзнат с късите ръкави, които бяха тръгнали от София. Пожелаха ни успех, включихме GPS-а и им махнахме за довиждане. Тук сме с „грозната физиономия“ на Павлин, вляво съм аз, а вдясно Ванката:

Беше 21:47 и с бодра крачка се отправихме към новата хижа Ком и към старата след нея, от сцената на мотофест-а ни изпрати изпълнение на неизвестна банда, която пееше Черната овца на Ахат, ние си знаехме и без да ни го натякват – „сами си бяхме избрали тази съдба“. Поне ни заредиха и вървяхме с приповдигнато настроение. Скоро не бях вървял на челник, но времето беше приятно хладно, все още нямаше мъгла и адреналинът от предстоящото ни държеше в добра кондиция. За по-малко от 15 минути стигнахме и до старата хижа Ком, от която цепихме надясно по маркировката и започнахме изкачване в гората. Челниците ни помагаха, пътеката беше добра и малко по малко капките пот се появиха на челата ни. Обсъжданият от месеци план за тази нощ беше твърдо фиксиран, качваме Ком, спим малко под него и на следващата сутрин тръгваме. Дали от адреналина, дали от свежестта в началото на преход в главата ми се прокраднаха и други леко перверзни мисли, които споделих с Ванката. Така и така щяхме да загреем, бяхме свежи и имахме сили и навигация му предложих да използваме възбудените си и загрети мускули и след върха да повървим още няколко часа до Петрохан примерно, където да нощуваме, хем на по-ниско, хем на по-топло. Той не беше особено ентусиазиран и се съгласих с него, нужно ни беше максимално единомислие и толерантност, за да действаме и да се движим като един. Хижа Ком е на 1500м, така че без да усетим направихме първите си 500м денивелация. Тук изкачването е вече по билото - по същата пътека, която след това трябва да  се извърви отново след тръгването от Ком. Аз оставих няколко стотин метра преди върха раницата си и взех само фотоапарат-а, но Ванката продължи с неговата до горе. Искаше да си го извърви абсолютно цялото, нали затова бяхме против записването в организиран преход и пренасянето на багажа с микробус. 

Всеизвестен факт е, че маршрутът Ком-Емине е маркиран с лятна червена маркировка между две бели ивици, поставен на всевъзможни места – дървета, камъни, сгради и хиляди табели. Зимната маркировка се състои от здраво бетонирани метални стълбове, боядисани в редуващи се жълто-черно-жълти ивици. На много места лятната и зимната маркировка съвпадат, но и на много за съжаление липсват и тези така добре бетонирани стълбове са прилежно изрязани и претопени. През годините явно е имало различни етапи на маркиране, освен основното поставяне на табели през 1985г срещахме прясно боядисани дървета за годишнината миналото лято, както и много древна широка жълто-червена маркировка, която по мои предположения е била първата преди десетилетия..

  

Тук е мястото да спомена, че през първите дни GPS-ът беше във Ванката, а фотоапаратът в мен, в последствие разменихме ролите си по обясними причини, за които ще стане дума по-долу. Но снимките така или иначе не бяха най-важното за нас и не спирахме да снимаме всяка полянка, не си правихме селфита в баните на всяка хижа и не прекалявахме с позьорските снимки, времето също така на много места беше против това и затова и акцентът на тези редове е върху изживяното, а не върху видяното.

Последните сто метра денивелация рязко промениха атмосферните условия, влязохме си в мъгла и силен вятър, явно трябваше още от тук да свикваме. Температурата рязко падна, дори индикаторът за батериите на фотоапарата започна да мига от студа, въпреки че чифтът беше абсолютно нов.

Традицията повелява всеки тръгващ от връх Ком да вземе със себе си два камъка, за да хвърли единия от нос Емине в морето и да го замени с мида от морския бряг, която заедно с втория да пази за спомен.

Взехме повече от два и двамата имахме желание да споделим изживяването с близки за нас хора, имах чувството, че Ванката напълни още една раница с камъни, но явно неговата му беше малко. Аз си избрах само пет. За малко да забравим да се снимаме на върха, щракнахме две бързи снимки в тъмното и вятъра:

Стиснахме си ръцете, прегърнахме се, казах му, че за мен е чест да предприема подобно предизвикателство заедно с човек като него и си пожелахме да бъдем живи и здрави…

Бързо се понесохме надолу на по-топло и неветровито място. Не беше изненада, че в 23:30 в петък вечер нямаше, кой да ми вземе 20 килограмовата раница и нарамвайки я продължихме напред, търсейки място за нощуване.

Вече бяхме заредили GPS трака на Тишо, но пътят бе добре отъпкан и маркиран и нямаше къде да сбъркаме, разбира се държахме машинката пусната, за да засича нашето движение и постижения с цел статистика.

Разбира се тези уреди дават грешки и не може да твърдим, че 100% от данните са точни, защото винаги има малки отклонения, но приемаме данните за верни и неточностите за незначителни.

Този ден бяхме тръгнали от 1521 м., бяхме качили до 2016 м. на върха и спахме на 1850, след като бяхме извървели 6,7км.

В главата ми още беше идеята да спуснем още надолу, заради силния вятър, но намерихме сравнително равно и неветровито място, където набързо опънахме леката, тънка, еднослойна, силно кондензираща и  пазеща основно от комари двуместна палатчица. Извадихме по едно фолио и чувалите, успяхме някак си да се съберем заедно с огромните раници вътре и опитахме да поспим и починем.