Ден 1: Ком – х. Тръстеная

52,9 км, 16:48 часа, средна скорост 4,1 км/ч

През нощта не спря да духа, прекарахме в палатката времето от 00:30 до около 5:15. Въпреки постоянните будения и вятъра мисля, че ми се бяха събрали поне 3 часа сън, Ванката пък твърдеше, че изобщо не е спал, но според мен просто не беше усетил.

Решихме, че няма смисъл да се мъчим повече, навлякохме си всичко възможно и се сгряхме с енергични подскоци. Тук беше един от малкото моменти, в които съжалявах, че не нося ръкавици, но все пак звучеше противоестествено за месец юли. Бързо сгънахме изцяло мократа отвън и отвътре палатка и тръгнахме през падналата мъгла надолу към прохода Петрохан. За наше нещастие раниците ни не бяха станали по-леки през нощта. Вечерта дори не бяхме яли, аз бях вкарал един сандвич на Плиска и нямах нужда, но се оказа, че Ванката е доволно изгладнял. След час спряхме за солидно количество ядки и подкрепа.

Росата и кондензът не бяха поразили само палатката, краката ни моментално станаха мокри от тревата. Може да се каже, че до деветия ден на прехода, не сме имали ден, в който да не сме вървели с мокри крака, колкото и да е неприятно и вредно за дълъг преход, просто беше неизбежно..

Храната беше едно от най-важните неща, знаехме, че ще има моменти, в които няма да ни се яде. Бяхме подготвени за свития стомах подаващ сигнали за ситост и нежелание и за яденето на сила, което трябваше да предприемаме на моменти. Смея да твърдя, че погълнахме колосални количества храна. Знаехме, че всеки комеминеец сваля драстично количество килограми, аз имах прекалено много излишни и звучеше като мечта, но за Ванката беше крайно нежелателно. Висок 1,90м и тръгващ 75 килограма, всяка загуба на тегло беше пагубна и заради това се стараеше да поглъща огромни количества храна. Смятам, че през следващите две седмици изяде между два и три пъти по-голямо количество, отколкото аз. А аз също изобщо не се ограничавах, унищожихме страхотни количества сандвичи, супи, хляб, шоколади, десерти, много повече, отколкото сигурно бях изял от началото на годината, имайки предвид, че в града не употребявам хляб. За щастие от това тъпчене енергия имахме, но желанието да не губим килограми остана само желание. 

Излязохме от мъглата и видяхме бат Райко, който тъкмо се беше излюпил, направихме още един July morning, един от малкото ни за следващите дни..:

Не след дълго се спуснахме на асфалтиран път и неусетно се озовахме на прохода Петрохан, от където снощи бяхме профучали с Ачката и Павлин. Бързо прихванахме заведението и придържайки се към плана за често ядене си взехме по една супа. Чакайки си шкембето, реших да прослушам Миряна и Слави, които в същата събота сутрин трябваше да пътуват до Ком и да нощуват на х.Пробойница, както е логично да се прави, без изхвърляния в първия ден. Беше около 6:30-7 и дори се оказа, че ги събудих. Мислех, че вече са някъде наблизо и дори може да се засечем, докато минават прохода, но Слави до петък сутрин беше в командировка и заради това се бяха разминали и плановете ни за тръгване и беше дошло желанието им за по-качествена почивка. Чух се и с нашите, с които се опитвах да се свързвам всеки ден, за да не се притесняват излишно и за да са спокойни.

Времето беше облачно, не особено хладно и много приятно за вървене, без излишна жега, но и без дъжд. Тръгвайки от прохода по асфалтовия път за х. Петрохан се насочихме към изкачването на платото около връх Тодорини кукли. 

За нас западната част на Стара Планина бе непозната, ако не броим няколко еднодневни разходки до скалите край Гара Лакатник и един зимен уикенд преди година на х.Чавдар. За разлика от Ачката, който миналата пролет, преди да тръгне, обстойно в отделни уикенди бе извървял – Берковица – Лакатник, Лакатник – Витиня, ние малко арогантно разчитахме на истории от пътеписи и траковете на GPS-а. 

Вървенето по платото бе приятно без особена денивелация, Ванката твърдеше, че върви на автопилот и поспива на моменти, заради кратката, безсънна нощ, но не по-голям проблем му беше теглото на раницата, от която също не се оплакваше. 

Целта за деня ни беше х.Тръстеная, място където и Ангел бе спал предната година. Този факт само трябваше да ни говори, че сме си поставили доста амбициозна и граничеща с непосилното задача, но свежите сили и ентусиазъм бяха замъглили трезвата ни преценка.

Времето бе хубаво и направихме още няколко позьорски снимки на фона на скали, напомнящи Гранд Каньон в далечината, но един зелен и доста по-красив Гранд Каньон:

 

Това може би бяха и последните ни усмивки за този ден..

Денивелацията в началото на прехода Ком-Емине е доста сериозна. Както знаем тръгването от Ком е от 2016 м., слизане до Петрохански проход (1410 м.) след платото (1780м.), на което бяхме, следва доста стръмно спускане над 700м. до х.Пробойница (1000м.) още толкова до гара Лакатник (380м.) и изкачване до х.Тръстеная (1130м.). Това беше най-сериозният ден от нашето приключение – 52,9 км. Разстояние 16 ч. и 48 мин преход с почивките, на практика имахме и по-дълъг и продължителен ден, но с много по-малка разлика в денивелацията и доста по-лек от към маршрут и терен. Както определям от тогава 12.07.2014 г. това беше една от най-големите грешки и предизвикателства за издръжливостта в живота ми до сега. 

От както ходя в планината съм много голям фен на ползването на трекинг щеки и се възползвам максимално от тях за всички фази и удобства, които предлагат. Слизането към х. Пробойница беше първото значително изпитание за колената ми. Изобщо не бързах, оставях Ванката да дърпа напред в гората и да поддържа по-добро темпо, олекотявах всяка крачка със щеките. Пътеката е добре маркирана и излиза на черен, преливащ в макадамов път, спускащ се успоредно на река Пробойница. Срещнахме мотоциклетист, който ни каза, че хижата е на не повече от 20 минути и продължи нагоре към билото. Явно беше засичал времето с мотора и след солидно количество клетви по негов адрес, в следващия почти час стигнахме до хижата.

Продължихме създаващата се традиция да не пропускаме място с храна и изядохме по една леща със сандвичи, Ванката разбира се уважи и няколко кюфтета и филии хляб, докато почивахме прострях мократа палатка и бързо я изсуших на греещото силно слънце.

През целия преход си създадохме традицията на всеки час и половина - два да спираме за по десетина минути за вода и няколко хапки храна, а всеки обяд около 13-14 часа поне за 30-40 минути за сериозна почивка. Доколкото знаем от познати организирания преход на БФТ има само три почивки – една сериозна за обяд и две по-малки за закуски сутрин и следобед. Тези 10-15 минути почивцици, които си правехме ние сериозно вдигаха морала и възстановяваха силите и запасите ни с енергия.

Още тук на х. Пробойница ни зададоха въпроса, дали сме от организираната група и кога пристигат останалите. Отговорихме, че сме си от нашата група и бяхме информирани, че днес от Ком тръгва голяма, пловдивска група към морето. Щяхме да си имаме компания и в следващите 8-9 дена по стечение на обстоятелствата изпреварвахме и бивахме настигани от пловдивчаните. Те за разлика от нас днес щяха да спят тук, а ние имахме още поне 6-7 часа не леко вървене, така че се разплатихме с хижарите, прибрахме си изсъхналата палатка и се отправихме надолу към гара Лакатник. Място, което според повечето ни бъзици щеше да е последна точка на прехода ни и от там щяхме да хващаме влака за морето, както се беше случило със спътника на Ангел миналата година, който се бе отказал още първия ден (щастливец), несмогвайки на темпото на Ачката. 

След хижата следва още не много от макадамовия път и село Губислав, тук започна нашият кошмар. Жегата вече бе неприятна, на една стара автобусна спирка с чешма до нея постояхме на сянка, намазахме се със слънцезащитен крем, сложихме кърпите на главите и потеглихме надолу. До гара Лакатник имаше около три часа слизане по виещ се асфалтов път. Слави и Миряна го бяха качвали и слизали за подготовка, но аз така и не бях осъзнал тежестта на трасето. По-късно разбрахме, че организираната пловдивска група си е спестил 16 километровия асфалтов ад, като просто са ги извозили с бусчето им за багаж, но ние не можехме да си позволим подобен лукс, а и не искахме. Тръгнахме надолу.

Тук е мястото да споделя, какво бяхме предприели по много важната част от подготовката – избора на чорапи. Слави ни убеждаваше, че само вълнени и с не знам си какви медни нишки могат да се противопоставят на най-големия враг на комеминеец-а – мазолите. Аз бях категоричен, че ако ще и със златни нишки да са и да носят безсмъртност 40-50лв за чифт чорапи няма да дам през живота си, така че заложих на нещо изпитано, което бях пробвал само на двата подготвителни прехода – вълнените чорапи на баба. Неведнъж сме виждали възрастни туристи, които цял живот ходят с подобна екипировка и е всеизвестна помощта на вълната против мазолите. Бях си взел два чифта и един обикновен памучен за всеки случай. Ванката беше с 1-2 уж добри чифта чорапи и 2 съвсем обикновени.

Дотътрихме се до Искър-а, аз вече бях изчерпил силите и моралът ми беше паднал под критическия минимум, дори сега се чудя, как съм имал сили пресичайки реката да извадя фотоапарата и да увековеча величествените Лакатнишки скали:

 

Както казах пловдивската група, както и Миряна и Слави, щяха да нощуват на Пробойница, Тишо също е нощувал там първата вечер, организирания поход на БФТ винаги бивакува тук долу в ниското на гара Лакатник, само ние идиотите последователи на Ангел продължавахме напред или по-скоро нагоре към Тръстеная.

Спирането на кафенето на гарата беше животоспасяващо, вкарахме на екс по половин литър Кола и няколко сладки. Бяхме чели за влиянието на газираните напитки в различни пътеписи, тонизирането и вдигането на морала, които дават наистина са доста силни. От много отдавна не консумирам друго газирано освен бира, но в тези седмици наистина се налагаше.

От там тръгнахме около 17:30 с ясната идея, че до 21-22 може и да пристигнем в хижата. След село гара Лакатник пътят вие нагоре с почти обратни завои и на места има прилични шорткът-и, помагащи във вървенето. Не си говорихме, нямаше за какво, Ванката бе по-свеж от мен, краката ми бяха много подбити, нямах мазоли, но болката долу и отзад на свода от претриване беше сериозна. След дни ми разказваше, как се е обръщал виждал е омразата в бесния ми поглед и просто е продължавал напред без да продума. Да, мразех всичко тогава!

Знаехме, че на Тръстеная ще има някакъв технофест, но за наше огромно щастие той бе на километър два над хижата. Преди да стигнем село Лакатник почивахме няколко пъти, но така или иначе отдавна бяхме преминали предела на силите си и вървяхме на автопилот и на изпарения, както се казва. Мда, бяхме в режим „Последна грижа“ и единственото, за което се молех и исках в тези моменти бе да се озова в хижа Тръстеная..

  

Бях чувал от Ачката и също чел в пътеписи за много моменти по време на Ком-Емине, в които на човек му се иска да се откаже. При мен не беше така, аз имах само един единствен момент на срутване на психиката и на отказване, това беше в края на този първи ден. За мен нямаше какво друго да се случи, вървях между гара Лакатник и селото после нагоре към хижата и виждах утрешния ден, виждах, как моля някой да ме смъкне с джип до гарата, виждах, как си хващам влака за София, виждах, как не мога да си ползвам краката заради болката няколко дни, виждах, как в понеделник отивам на работа и никога повече не отварям дума за Ком-Емине. За мен в моето съзнание всичко беше свършило, не охках, не мрънках, само псувах – на ум на глас, да, помага, всеизвестен факт е, че силното и продължително псуване помага за силни болки в ходилата. 

Дотътрихме се някак до село Лакатник, полежахме на една полянка в центъра и Ванката ми съобщи, че имаме още поне час и половина по твърд, неприятен, каменен, римски път. На места минавахме напряко през полянки и горички. Малко след селото ни бе подминала полицейска Лада Нива, която явно се качваше нагоре за технофест-а, в мислите ми се рееше идеята, как утре ще помоля полицаите да ме свалят до гарата с джипа. Ванката водеше, винаги е бил по-издръжлив и силен, въпреки слабата фигура, безкрайните му крака не можеха да се сравняват с моите, в първите дни той ме дърпаше напред и беше моят стимул.

Около девет без нещо го попитах, дали има представа, колко остава и той ми отговори 15-20 минути, познавам го много добре, винаги обича да се застрахова и подсигурява, бях сигурен, че са 15. След известно време пак стана дума и ми отговори, че са 10-15 – имаше надежда..

Пак вървяхме по пътя, но този път в гора, видяхме подсичане и пореден маркиран пряк път, тук явно отново съм задал въпроса за времето, защото получих отговор, че след шорткът-а имаме още 20 минути, причерня ми, КАК 20, нали преди 15 бяха 20, нали преди 10 бяха 15, съзнанието ми експлодира, за части от секундата през главата ми мина сцената, как дясната ми щека плавно и силно поразява главата на Ванката, разбира се само за секунда и в последствие разбрах, че той ми е отговорил 20 метра, а не 20 минути, но отдавна използвах такъв последен запас от изчерпаните си сили, че бях готов да припадна и само животинската ми издръжливост и магарешки инат ме държаха на краката ми от Искър-а до тук. Разбира се до хижата нямаше 20 метра, а 200, но това беше бял кахър. 

Беше около 21:20, бяхме изминали 53 км, след близо 17 часа вървене. Имаше места, настаниха ни и ни предложиха да използваме и банята. Всеизвестни са малиновите плантации покрай хижа Тръстеная и малцинствените сезонни работници, които прекарват това време на годината там, било в палатки, било в хижата, затова бяхме щастливи, че има легла за нас. Дори за секунди не сме обмисляли идеята, да вадим палатката и да спим навън. Аз лично нямах сили за нищо, краката ми бяха подбити, а над петите си бях претрит от обувките, мазоли нямах, но болеше много, някак си успях да обуя сандалите си, въпреки болката и да сляза до банята, всяка секунда псувах, нямаше как иначе. Банята не помогна много, но поне отмих мръсотията от себе си. Още не мога да си обясня, защо тогава намерих време и сили да изпера чорапите, бельото и тениската си, знаехме, че при първа възможност, трябва да се възползваме винаги, но на мен не ми трябваше, аз знаех, че не мога да продължа и щях да слизам към Лакатник, защо перях? Докато чаках Ванката да се хигиенизира проведох задължителните телефонни разговора с близките. Спестих им горчивата истина за състоянието, болката и проблемите ни. Казах им, че утре ще видим, докъде сме и как и затворих, бях готов да водя разговорите през сълзи, но се сдържах, толкова зле се чувствах.

Не исках да ям, не исках да пия и лежейки ме болеше, но май беше най-добре, бяхме пили упсарини, Ванката ме принуди да сляза в столовата за вечеря, беше поръчал изстинала печена наденица със зелева и картофена салата. Изобщо не исках и тялото ми не искаше, не че не можеше и сам да ги изяде и двете, но реших да го уважа. Беше около 23:00 и започваше мачът за 3-тото място на световното между Бразилия и Холандия, мач без значение, както за първенството така и за нас, хич не ми пукаше, качих се горе легнах и не исках да мисля за нищо. Ванката повтаряше, как трябва да решим утре, докъде ще стигнем, да измислим, кога ще ставаме и как ще се движим, аз не можех да повярвам, че ще мога да се изправя на утрешния ден, заспал съм, докато пак е питал за час за тръгване. Той оставаше до по-късно да си обработва мазолите, да ги пука оставя да дишат и маже с кремове.. 

Така приключи за мен 1-я убийствен ден от Ком-Емине наистина исках да умра..