38,7 км, 12:28 часа, средна
скорост на движение 3,8 км/ч
Причинихме
си страхотна злоупотреба със сън. Не съм сигурен, дали това не беше и
най-дългото ни спане по време на прехода – легнали около 22:00 едвам отлепихме
с будилник в 7:00. Смятахме, че хубавата почивка ще улесни немалкия ни, но
по-поносим в сравнение с вчерашния преход. Видях, че в 5:10 съм получил поздравителен
SMS от Ники, който
тогава тръгвайки е видял моя от снощи. Постегнахме се и малко по малко
закуцукахме към прохода Вратник, който беше на 20-тина минути от Агликина
поляна.
„Тук
на Агликина поляна прославено хайдушко сборище е трябвало през 1868г. Хаджи
Димитър и Стефан Караджа да обявят временно правителство и да образуват
въстаническа армия за освобождаването на България до това място достигат 14
четника. ВЕЧНА СЛАВА НА ГЕРОИТЕ!“
Направихме
грешката, тръгвайки да не потърсим извора или чешмата, за които знаехме, че са
на поляната. Предната вечер час преди достигането на параклиса, също подминахме
надпис за вода с идеята, че гоним това място тук, а сутринта абсолютно
безотговорно продължихме напред с почти никакви запаси.
Слави
имаше не малък проблем, но не във вътрешните органи, а в кутрето на десния
крак, раната му беше отворена до живо месо и беше обул сандали, за да е
поносима болката. Достигайки прохода Вратник видяхме затворена постройка със
спуснати кепенци може би ресторант. На отсрещната страна на пътя имаше 2 големи
вили, които също не показваха признаци на живот и след обиколката им не
намерихме дори течаща вода.
Маршрутът
продължаваше по асфалтов път почти успореден на южната посока на прохода.
Оглеждах GPS сериозно
за водоизточници, имаше два варианта – първият отклонение от асфалтовия път
вдясно на няколко километра напред, а вторият изворите на Камчия, както
разбрахме по-късно. Не искахме да рискуваме и се прицелихме в първия,
маркировката се отклоняваше от пътя и влизаше в шубраци и гора, които са били
сериозно препятствие и силно непроходими, както по-късно разбрахме от Ники.
Продължавайки по пътя не губехме посоката, нито се отклонявахме значително,
просто след няколко завоя с ляво кривване отново щяхме да се влеем в
маркировката. Стигнахме отклонението за жадуваната вода, оказа се бариера с web камера и забраняваща
табела, Ванката разбира се без миг замисляне отхвърли възможността и бе готов
да продължи напред, но ние със Слави без също да се замисляме, минахме под
бариерата и продължихме по черния път под смаяния поглед на Ванката.
Достигнахме две големи постройки, не беше военна база, но явно беше някаква
подобна институция. Поздравих няколко пъти, никой не се показа, напълнихме
бързо шишетата си от чешмата отпред и по обратния път се върнахме на пътя. Ние
с Ванката се отделихме една идея по напред, Слави стискаше зъби и въпреки
болката вървеше добре, но натрупалата се умора от убийствения вчерашен ден си
личеше във всеки един от нас. За капак заваля отново, цели два дена не ни беше
валяло.. и сложихме дъждобраните. Намерихме отклонението, дори вливайки се в
комеминейската маркировка, подминахме надпис за близък водоизточник. Навлязохме
в гора подобна на вчерашната, като тук може би пътят беше една идея по-широк,
но все така еднообразно, свежо, чисто и приятно от дъжда и чистия въздух.
Не
вървяхме бързо, откъсвахме се спирахме, настигахме, честно казано нямам
отявлени спомени от този период освен, че около обяд, обръщайки се назад видях
усмихнатата физиономия на един призрак. Ники естествено, тръгвайки в 5:00 от
х.Чумерна и поддържайки своето страхотно темпо ни беше настигнал. Повървя
известно време с нас, полафихме си и тогава точно станахме свидетели на
уникална гледка – чухме силен шум и на 20м. от нас от гората изскочиха стадо глигани,
прекосяващи в бурен бяг пътя ни. Отпред бяха 2-3 големи, следвани от много
малки, пак няколко големи, малки и отново 2-3 големи в края. Чувствах се като
спрял на прелез, изчаквайки преминаването на товарен влак, толкова изневиделица
и перпендикулярно на пътя се бяха появили. Нямахме време за реакция и снимки,
мисля че бяха над 15 с малките, но за щастие не ни обърнаха внимание. Дивите
прасета са по-опасни дори и от мечките в подобна среда.
Продължихме
необезпокоявани напред, Ники ни подмина с обещание, живот и здраве, да се чуем
и видим вечерта в Котел. Обядвахме по някое време, споделихме част от
последните си останали сандвичи от родителите ми със Слави и Миряна. В Котел ни
очакваше зареждане, а тяхната храна беше на привършване, нямаше опасност да я
закъсаме. Очаквахме по-бързо пристигане, но замисляйки се сега разстоянието за
този ден хич не е малко, а с умората ни и няколкото валежа си се справихме дори
добре.
Излязохме
от гората и поехме по черен път през поле. Знаехме от Тишо, че тук няма останала
колова маркировка, отдавна изпратена на вторични суровини, но се чувствахме
безсмъртни в това отношение заради GPS-а. Слънцето ни напече и сериозно намали темпото ни, усещаха
се следите от вчерашното прекаляване.
В
предпоследната част от трасето ни очакваха серия от изкачвания в гора.
Заобикаляхме дървета, прескачахме дънери, закачахме се на трънаци и си
пробивахме път напред. Знаехме, че трябва да излезем на спускащ се черен път
към вилната зона на Котел, на който да видим и заслона, при който Тишо и
Павката са спали преди две години, недостигнали заветната цел. Така и стана, но
за да стигнем до там бе нужно да преминем през още малко премеждия, точно в
края на гората почти в края на изкачването заваля отново. Спряхме, за да го
изчакаме под дърветата и пак се облякохме с дъждобраните, този път заваля и
град, нещо което досега не ни беше плющяло. Над 10 минути продължи тази
непредвидена почивка, но след намаляване на дъжда тръгнахме. Принудихме се да
газим в сериозни коприви и трънаци, следвайки трак-а на Тишо. Отново ме бяха
пуснали напред с двете щеки, превърнали се в косачки, но не можех да се справя
с всичко. Слави беше спрял, за да облече дълъг панталон и да се предпази от
алергията си. Аз си продължавах с панталона без крачоли. В крайна сметка успяхме
да се измъкнем от трудния неотъпкан участък, Ванката се бъзикаше, че тук Ники
толкова бързо е прелитал вече, че е минавал между паяжините и не е оставил
следи в копривата. Започнахме спускането по черния път, подминахме и заслон
Набожното дърво.
През
целия ден се случваше така, че с Ванката избързвахме напред и в последствие
изчаквахме Слави и Миряна. Предния ден нямахме този проблем, но днес тя бе
сериозно уморена и въпреки 9 часовия сън и недоспала. Не го правехме умишлено,
просто си поддържахме нашето темпо и след това се съобразявахме, изчаквайки. В
последния участък за спускането към Котел и преминаването на вилната зона преди
града не спирахме, нямаше къде да се изгубим така или иначе. Още докато валеше
градушката Ники бе звъннал от Котел, беше овършал всички възможни хотелчета,
къщи предлагащи квартири и варианти за спане – уникален човек. Пита ни как
предпочитаме да нощуваме в две двойки и той отделно в тройка за нас с него и
двойка за Миряна и Слави и т.н. Избрахме този вариант, цените не бяха скъпи
беше намерил и за 20лв, но това на което се спряхме беше за по 15 лв. на човек.
Получихме от него инструкция с номера на хазяйката и упътване веднага след
влизането в града да се огледаме за втората къща вдясно, първата голяма. Беше
елементарно за откриване, както разбрахме в последствие, това беше
най-популярната дестинация за всякакви комеминейци, организирани, единични,
велосипедни и т.н.
Спряхме
отвън да изчакаме Миряна и Слави, които се появиха след десетина минути. Оказа
се, че Миряна е получила алергична криза от копривата и не можеше да спре да се
чеше, беше стигнала до кръв. Извадихме алергозан, Слави поиска ракия от хазяйката
и след известно време нещата се нормализираха, но просто й беше дошло в повече.
Беше и бясна на темпото ни и нежеланието ни да вървим заедно, което просто се
налагаше от различните тегла на багажите и различната издръжливост. Не че
нашата беше, кой знае колко по-голяма, но просто и на тях много им се беше
събрало. Николай вече бе напазарувал, вечерял и подготвил за следващия ден.
Беше
след 20:00, бяхме тръгнали в 8:15 сутринта и около 19:55 бяхме влезли в къщата
за гости. Успокоихме се, че магазинът работи до полунощ и първо Ванката след
това и аз посетихме банята и се отдадохме на хигиенизиране и пране. Тук разбрах
втората си новина за прехода, майка ми ми съобщи, че правителството е подало #оставка, първата беше,
когато от някакво радио на заслон Орлово гнездо чухме за свален холандски
самолет в Украйна.
След
банята беше време за синхронизация или разделяне на плановете, очакванията и
целите. Ники от вчерашния ден бе решил да се опита да вземе разстоянието от
Котел до Емине за три дена, дори негов много добър приятел, щеше утре вечер да
го чака на Ришки проход, за да изтичат последните два дни заедно. Доста сериозно
предизвикателство, но напълно постижимо за човек с неговите възможности. Тук
снимах и част от листа с маршрута на Ники, на който бяха описани часове,
разстояния, телефони и главно водоизточници. По този план преценихме, че е
възможно за четири дни да стигнем до Емине като два от тези четири дена ще са с
много сериозно вървене от около и над 15 часа. Беше сряда вечер, перфектно щеше
да е да приключим в неделя и след ден почивка
на морето да се върнем в София, но не, не биваше да гледам толкова
напред. С Ванката се съгласихме на този план – Котел – горско стопанство
Елешница – Дъскотна – Козичено – Емине. Щяхме като за последно да дадем всичко
от себе си, за да постигнем крайната цел.
Тук
беше и мястото, където се разделяхме с Николай, бяхме вървели заедно цели два
дена и настигали се и изпреварвали по трасето още два. Не че не се чувахме в
следващите няколко и не продължихме страхотната си комуникация и след това, но
поне физически трябваше да се сбогуваме. Той имаше проблем с прасеца, но
въпреки това бе решил да тръгне в 5:15 и да премине разстоянието от Котел през
Върбишкия до Ришкия проход. Легна около 21:00 и ние с Ванката излязохме от
стаята с идеята да не му пречим да спи и след това.
Слязохме
при Слави и Миряна, която се беше нормализирала и след фаза със сърбеж по
цялото тяло се бе успокоила. Слави бе пазарувал набързо, бяха хапнали и искаха
да си почиват. Споделихме им нашия план и часовете и разстоянията, които според
нас с добро вървене са постижими и им оставихме картите и листите да го обмислят
и те. Нямаше нужда нито да се конфронтираме, нито да се сърдим, според мен беше
нормално всеки да е в различно физическо състояние и с различни способности
след толкова сериозно 12 дневно натоварване. Разбрахме се да се чуем, след като
преценят силите си и вземат решение.
С
Ванката излязохме навън и озовавайки се в магазина се опитахме да го изкупим.
Аз взех няколко шоколада, 7-8 малки сникърса, просто нямаше големи, локум и
бейкролси и бях с идеята, че сутринта от работещата баничарница ще се снабдя
със значително количество закуски за заместване на сандвичите за сериозните
яденета. Ванката естествено бе още по-брутален и освен същите неща си взе и
само 12 сникърса. Бяхме разпитали за всичко и след магазина, знаехме, къде са
баничарниците за сутринта и се отправихме към работещата пицария. Там
попаднахме на нашите познайници велосипедистите, които така и не бяха
достигнали х.Тъжа, като ги чакаха там, но 4 дена по-късно явно с нашето темпо
също бяха тук. Техния план подобно на този на Ники беше за 3 дена да се окажат
на морския бряг. Невиждали заведения отпреди два дена на Предела, решихме да
злоупотребим мъжката, поръчвайки си всеки по една овчарска салата, една голяма
пица, една бутилка Пиринско и сладка палачинка с шоколад. Мда, попрекалихме, но
тази усмивка показва щастие..
Ванката
бе изключително щастлив да срещне от любимото си пиво в Източна Стара планина.
Отпуснахме се, погледахме европейско първенство по водна топка и се
наслаждавахме на храната. Разбира се не можахме да погълнем всичко и помолихме да
ни завият по половин пица за следващия ден. Едвам се дотъркаляхме до
квартирата, бяхме решили да станем, когато Ники тръгваше в 5:15 и около 6 да
потеглим и ние. Имахме да преодоляваме разстоянието до Върбишкия проход и
половината от това до Ришкия не беше малко. Слави и Миряна пък бяха решили, че
не искат да се насилват с това темпо и се бяха прицелили в петдневно покоряване
на Емине, така де факто се разделихме на според силите си – Ники за 3 дни, ние
за 4 и Слави и Миряна за 5. Леките ни пререкания през деня и раздялата ни тук
по никакъв начин не се е отразила на взаимоотношенията ни с тях, въпреки че в
подобни екстремни ситуации е нормално напрежението да е високо и нервите
опънати. Едвам стигнали стаята веднага се трупясахме, за да не пречим и на Ники.
Няма коментари:
Публикуване на коментар