Ден 5: х. Паскал – х. Бенковски

17,6 км, 7:38 часа, средна скорост на движение 3,35 км/ч

Станахме рано, беше преди 6:00 навън не валеше, но беше мокро, повечето ни неща бяха прилично сухи, но както се оказа по-късно, това нямаше значение. Стегнахме се що-годе бързо, оставихме пари на масата, бяхме решили да си платим за нощувката и изхабените дърва и въглища. Заключихме вратата, скрихме ключа там, откъде го бяхме взели и потеглихме право нагоре.. И двата пъти, в които бяхме тук, сме качвали връх Паскал и както обича да казва Найден – положението беше „Майка плаче!“. Около 600 м. ударна денивелация за кратко разстояние. Мократа трева се погрижи за сухите ни обувки, а „приказката“ не закъсня - десетина минути след това заваля с комбинация от не лек вятър идващ отгоре и пречещ ни максимално. Сложихме дъждобраните, които не помогнаха много, често бършех очилата си. С две думи положението беше розово. Качвахме бавно, като Ванката имаше идея няколко кола преди билото да изчакаме да спре и да е по-приемливо. Еми, не беше, видимостта беше минимална – кол за кол, на места и по-малка. Някак си се изкатерихме до предпоследния жалон и Ванката спря, върнахме се два кола надолу и започнахме да обсъждаме. Вятърът беше ураганен от север, ту спираше, ту пак заваляваше, видимостта беше не повече от 5 метра. Единственото ясно беше, че няма как да стигнем до х.Ехо днес. Аз знаех, че от тук до Планински извори и разклона за х.Момина поляна преди тях е равно и няма значителни изкачванията. 

Моята идея беше да дадем всичко от себе си, да преодолеем вятъра и да се доберем поне до х.Планински извори, откъдето според ситуацията да преценим, дали да се върнем към х.Момина поляна или да слезем на север към х.Бенковски. Все още вярвам, че желанието ми не беше безотговорно. Познавах собствените си възможности и тези на Ванката, който в момента се справяше по-добре от мен. Ако бях с човек, по-малко издръжлив от мен и несигурен, никога нямаше да го предложа, но в момента логиката беше да направим това. Той обаче беше на по-песимистична вълна – искаше да слезем обратно към х.Паскал, да изчакаме там, по-късно пак да тръгнем, ако не на следващия ден при по-хубаво време.. Причерня ми при мисълта да слизам отново тези 600м и днес или утре отново да ги качвам. Вярвах, че ако се озовем отново в аварийната стаичка вероятността за успешно продължаване на похода, намаляваше значително. Един абсолютно изгубен ден, несигурен следващ и т.н. Бях го изпитал и преди, тук винаги духаше така, обясних му, че времето няма да стане по-добро, много добре знаехме прогнозата, въпросът беше само, дали ще ни вали повече или по-малко. Знаех, че трябва да продължим напред, без значение колко, дали до някоя от двете близки хижи просто да е напред, за да не губим целта, възможността за избиране на варианти и мотивацията си.

Слизането обратно за мен беше огромна грешка, но добре познавах Ванката и в тези 4 дена, бях опознал още по-добре желанието му да се застрахова и да не прави никакви рискове. Стояхме до жалона и подскачахме, за да се стоплим, мокри и духани от вятъра. Звъннахме на Ангел, Ванката искаше да го пита за прогнозата за Пирдоп и Клисура и за съвет, много се учудих, когато разбрах, че дори Ачката е казал, ако е толкова силен вятъра ние да си решаваме, защото по принцип не е такъв човек и би тръгнал, без да се замисли. Едва се чуваха със слабия обхват. Над половин час бяхме стояли малко под билото, това беше нашият Рубикон, решението беше много важно, но нямах право да налагам мнението си въпреки всичките доводи. Ако Ванката предпочиташе да се върнем и изчакаме, можех само да се съобразя и да съжалявам. За разделяне не ставаше и дума, да го карам да върви против волята му също. 

Случи се най-неочакваното за мен нещо, той се обърна и ми каза: „Е*ал съм го, давай да тръгваме. От тук до Планински извори ще вървим на абсолютен максимум..“. Не можех да повярвам, обърнахме се, достигнахме отново билото, изложихме се на ураганния вятър и забързахме по почти равното напред. Почти тичахме, дъждът се усили и можех преспокойно да изплезвам език, за да утолявам жаждата си от духания успоредно на земята дъжд. Не ни пукаше, знаехме, какво трябва да правим - да вървим без да обръщаме внимание на условията. Според GPS-а до х.Планински извори ни е отнело по-малко от два часа, на разклона за х.Момина поляна изобщо не стана дума да се връщаме назад и на север към нея, бяхме решили да слезем на североизток към х.Бенковски. Изоставахме с един ден от първоначалния си план, но това го приемахме като задължително, имайки предвид атмосферните условия. Нямаше нужда да рискуваме излишно, а и х.Ехо бе много далеч.

От сутринта GPS-ът беше в мен, не заради няколкото малки обърквания от предните два дни, а просто защото на мен ми беше по-удобно да го държа в джоба си, отколкото на Ванката в джоба на колана на раницата си. Естествено след това го бъзиках, че съм го понижил в чин и съм му отнел правото да навигира, но май се получи по-добре. От следващите дни той взе фотоапарата и снимаше повече и с по-голямо желание от мен, а аз се справях една идея по-бързо с машинката. Няма нужда да споменавам, че от този ден нямаме нито една снимка..

Въпреки че знаехме, какво ни очаква от останките от х.Планински извори все пак бяхме потресени. „Не народ, а мърша!“ бе казал Тишо по повод вида й, останалите само на голо стени, липсващи прозорци и конските изпражнения... Влязохме за малко на завет. В постройката няма стая, която да не е с празна врата и празен прозорец, от които става силно течение. Все пак бяха обособено две помещения за подслон. В стаята до входа прозорецът бе наполовина покрит с дърво и имаше две легла на пружини, на втория етаж имаше, дори пружина с дюшек, но прозорецът също бе само наполовина блокиран. Може би х.Планински извори става за подслон за комеминейци, но във време различно от това, при което ние бяхме там, при различни атмосферни условия. Бяхме се разбрали със Слави и Миряна да им кажем, дали е удачно за спане, защото ден по-късно се гласяха да дойдат до тук от х.Кашана, но щяхме да охладим желанието им. Така както дъждът и вятърът охладяваха нас, продължавайки напред. Опитахме да се свържем по всякакъв начин с х.Бенковски, за да не повторим ситуацията със х.Свищиплас, но не успяхме. До разклона за слизането към нея оставаше не малко, но така или иначе нямахме други варианти и този път бяхме сигурни, че хора ще има.

Продължихме в познатата ситуация, като трябваше да изкачим връх Тетевенска баба, вятърът вече бе наистина ураганен, използвах двете си щеки, за да успявам да се движа изправен и да му се противопоставям, а дъждобранът ми малко по-малко се разкъсваше от силата на стихията. Подсякохме в края върха и някак си успяхме да се доберем до разклона преди връх Булуван. Хванахме зелената маркировка и почнахме да спускаме. Бях доволен, мокър, скапан, но доволен, бяхме продължили малко, но напред. Отне ни не малко, за да слезем до хижата, но пътеката бе добре маркирана, а и беше отбелязана и на GPS-а. Хора имаше, дори се оказа, че тази вечер тук трябва да нощува пловдивската група, която оставяхме половин или цял ден зад нас предни дни. Нормално беше да ни настигнат в този ден бяхме вървели само 7 часа. Още около 14:00 и нещо бяхме настанени в отделно бунгало с 4 легла само за нас и заредена печка за през нощта. Хижарката и съпругът й бяха много гостоприемни и добри хора. Малко нервни в подготовката за голямата група, но и доста приветливи. Огромна печка бумтеше в столовата и успяхме да си изсушим абсолютно всичко. Освен нас там бяха и две момичета от групата, които бяха предпочели този ден да са с бусчето заради проблеми с краката, шофьорът и един от организаторите на похода им. Имахме много теми за обсъждане и беше приятно да видиш някого за повече от едно здравей-здрасти. Бяхме умрели от глад, бяхме яли само по един сникърс в студения подслон на х.Планински извори и бяхме озверели. До вечерта аз изядох две божествени гъбени супи с манатарки и фиде и част от сандвичите си, а Ванката се задоволи само с ПЕТ супи и ОСЕМ филии хляб. Хич не си поплюваше, комбинирахме ги с по една кола при идване и една бира преди лягане. Обхват нямаше, само в едно определено ъгълче виваком-ският апарат на Ванката имаше 2 черти, пратихме смс-и вкъщи и на Миряна и Слави. Бяхме установили, че Виваком има най-добро покритие, аз на Мтел бях малко по-зле от Ванката, а другата му глобул-ска карта и тези на Миряна и Слави много рядко имаха обхват. Добре, че Слави беше взел и мтел-ския си служебен, за да има някаква връзка.

Бяхме минали през банята много преди да дойде групата и наистина си почивахме качествено, нямаше как да е другояче след малкия преход днес и топлината в столовата. Като видяхме в какво състояние дойдоха хората се благодарихме, че не сме продължили напред. Те бяха вървели 14 часа от 5:30 до 19:30 от х.Кашана до х.Бенковски в същите отвратително условия, в които и ние. 14 часа на никаква видимост, на ураганен вятър и на неспиращ дъжд, просто не знаеха къде се намират 30 човека на възраст от 20 и няколко до 70г. За капак на всичко нямаха достъп до багажите си, защото бусът им не беше успял да стигне хижата и беше оставен 5-6 км надолу по пътя за Рибарица. Освободихме им място да се изсушат и вечерят и малко по малко се ориентирахме към лягане, след като бяхме затапили и с по една бира. 

Хижарят ни помогна да си запалим печката, не че щяхме да горим следваща карта, просто ни показа неговия, изпитан метод с малко парче вътрешна гума. Гледахме го с отворени усти като ни каза: „Момчета сега ще дойда да ви направя Африка!“ Е, да направи ни наистина, цяла нощ спахме на убийствена жега, защото и ставахме да добавяме дървета в печката – завивахме се само с чаршафи. Хижа Бенковски определено е много уютно и приятно място, което искам отново да посетя.