Ден 13: Котел – ГС Елешница


40,6 км, 14:10 часа, средна скорост на движение 3,9 км/ч

Събудихме се от алармата в 5:15 и осъзнахме, че Николай е пропуснал своята, леко стреснат се приготви набързо и изхвърча от стаята. Ние се поизлежавахме още около половин час и малко по малко се ориентирахме към подготвяне събиране на пране и оправяне. Окъсняхме доволно чак около 6:45 излязохме от къщата за гости и се отправихме към църквата, където си наляхме вода и се насочихме към баничарниците. Аз заложих на голямо парче пица и айрян въпреки снощните изтъпления, успоредно с това пресметнах, че за обяд имам от снощната пица и ми остават още 6 сериозни яденета до Емине, като не броях закуските. В раницата ми като у дома си се почувстваха 6 горещи кренвиршки. Ванката заложи на някакъв друг тип немесни, тестени закуски и тръгнахме. 

Като пичове ударихме един тегел по главната на Котел и се отправихме към изхода на града. Маршрутът продължава известно време по главния път и след 15-тина минути се отклонява вдясно и по брега на една рекичка тръгва леко да се катери, като продължава с почти обратен ляв завой и изкачване водещо през непроходими коприви и трънаци. Шах. Тракът на Тишо ни водеше през място, откъде не можеше да се мине, преди две години в суха година може би да, но сега в най-дъждовната година, която помня в живота си, нещата не стояха така. Заобиколихме от още по отляво и се сетих, че Ники снощи говореше точно за това място и как са му казали да не цепи през трънаците, а минавайки през един овчарник да се качи направо на билото. Нещо такова се и случи, стигнахме овчарника и след кратки пререкания с огромните му четирикраки пазачи, получихме упътване от господаря им откъде да поемем. Отново беше трънливо и неприятно, но някак си, вървейки по пътеката се справихме и излязохме на по чисто пространство, където се появи и следващата ни пречка.


В продължение на половин час заобикаляхме и подминавахме огромно количество биволи, пасящи си спокойно и нечувстващи за нужно да се отместят от пътя ни. Изглеждаха доста внушителни и дори опасни, така че избягвахме да се доближаваме прекалено. Изобщо не съжалявахме, че имаме GPS, защото щяхме да имаме сериозни проблеми от отклонението от основния път до тук, ако не ни беше под ръка. Следвайки трак-а продължихме нашето кално премеждие с леко изкачване в гора и подминавайки покрай чешмичка в коритото на един поток. Обадихме се на Слави и Миряна да ги предупредим за приятната изненада с храсталаците, копривата и биволите и те казаха, че след малко тръгват. Отново започнахме да си тананикаме мелодията от Супер Марио, след като се сблъскахме със солидно количество паднали дървета и тонове мека кал. Както казваше Ванката панталоните ни имаха три фази – първа до над глезените вечно влажна и кална, втора до над колената постоянно втвърдена и суха и трета догоре, разбира се различаваща се от купешкия цвят. Отдавна бяхме стигнали до извода, че е безсмислено да си перем дори и крачолите, след като за половин час добиват същия вид.





До Върбишкия проход единственото по-интересно беше дъждът, който не пропусна да ни уважи за половин час – слаб и приятен. Останалото беше предимно слизане по неприятен твърд макадамов път, нищо ново под слънцето. На километър от прохода започнаха да се появяват различни форми на цивилизация, едно луксозно имение, няколко стари огромни сгради тип хижи, изоставена лечебница и всякакви други. Ако Слави и Миряна спазеха плана си, да дойдат до тук да спят, със сигурност нямаше да имат проблеми.

Малко след 15:00 бяхме на самия проход, където работеше ресторант „Бабой“, решихме, че ще е неуважително от наша страна, ако не го уважим подобаващо. Ванката си поръча само 3 безалкохолни, салата, омлет и си разделихме пържени картофи, аз бях скромен само с картофите, огромна салата, и голяма халба айрян. Тук вече бяхме навлезли в регион, където не се чуваше българска реч, дори сервитьорката се затрудняваше с обслужването ни. Казаха, че може да се нощува на хотелски начала в ресторанта срещу 10лв, но така и не можах да се свържа със Слави и Миряна, за да им кажа, до края на деня нямахме обхват. Изсушихме някои влажни неща на жулещото слънце, докато похапвахме и около 16:20 потеглихме. Знаехме, че имам най-много 4:30 часа до горско стопанство Елешница, където се очакваше под някаква форма да спим. Надявахме се да има поне някакъв завет или поне навес, под който да легнем. Закрачихме отново по макадамов път, но силата, която ни дойде бе неочаквана, поддържахме страхотно темпо за повече от час и половина. През половин час имаше чешми, всеизвестен факт е, че в подобен район с предимно турско население има обичай да се строят чешми, в памет на починали хора, за да се остави нещо и на идните поколения. Имаше както турски така и български чешми.



За три часа бяхме стигнало до горско стопанство Елешница, познахме го по малката чешмичка преди пресичане на река и сградите след реката.




Първо видяхме голям трактор и след това и постройките. Пообиколихме видяхме, че няма жива душа, въпреки че след това Николай ни каза, че като е минавал по-рано същия ден е имало някакви работници. Освен основната сграда, на близкия хълм имаше още една къща, но достъпът до нея беше през гъсти коприви и решихме да не проверяваме и нея. Това, което ни посрещна бе повече от достатъчно – една от многото врати на сградата беше разбита и помещението беше достатъчно за целите ни. Направих повече снимки, за да се добие представа и да се използва и за в бъдеще за заслон за нощуване, ако остане в такъв вид разбира се.









Много добре се бяхме справили с разстоянието като имаме предвид и единия час сериозна следобедна закуска на прохода. Мястото беше много удобно, защото на 200м назад беше чешмичката до реката, където можеше да се хигиенизираме. Първоначално Ванката беше с идеята да ходим заедно, но бързо се разубеди като осъзна, че имам намерение да се окъпя там със студена вода. Беше слаба, но доста освежаваща, пък и какво повече му трябва на човек след 13-14 часово вървене. Докато и Ванката посещаваше „банята" хапнах един бейкролс с луканката, която родители ми ни бяха дали на още на Предела. Ванката разбира се вечеря доста по-стабилно. Свечеряваше се, както се вижда на снимките, използвахме незаключената метална врата, за да прострем влажните си дрехи и пране от предни дни. На импровизираното ни легло в дъното поставихме шалтетата и чувалите. 

Решихме на другия ден да тръгнем доста рано, защото се очертаваше доста сериозна дистанция, включваща преминаване на предполагаемо тежкия участък преди Ришки проход и достигане на поне село Планиница, ако не и Дъскотна. Планът ни разбира се веднага се промени след като Ванката осъзна, че има проблем с челника и изгуби много време, опитвайки се да го оправи. Бяхме затворили металната врата и заключили с неколкократно увита тел, след това бутнахме и изкъртената дървена врата и се чувствахме в безопасност. Разбира се подхвърлих на Ванката сценария, при който в 3 през нощта чуваме завъртане на телта и отваряне на вратата, побиха го тръпки, скара ми се сериозно за ужасиите в главата ми и черния ми хумор и продължи да се занимава с челника си. Аз без проблеми от дървените дъски заспах. През нощта той чу мишка и дълго време и свети и притеснява, но нещата ни бяха качени на едно огромно бюро, ние бяхме на високо на дъски и мен хич не ми пукаше, какво обикаля около нас. 

Нямахме обхват и не можахме да се свържем с никого. Нашите бяха предупредени за подобни ситуации и надявам се, не са се притеснявали много. Това беше още едно от култовите ни нощувания.  

Няма коментари:

Публикуване на коментар