Ден 7: х. Козя стена – х. Добрила


27,5 км, 10:47 часа, средна скорост на движение 4,0 км/ч

Оказа се, че „наборите“ бяха тръгнали още по-рано от нас заедно с единия хижар, защото също имаха среща с дъщерята на единия мъж на прохода, а хижарят имаше своя работа до там. Не можахме да ги настигнем, но не сме и бързали, подсякохме, както си трябва, всичко, което можеше да се подсече. Видимостта беше 5-10 метра, следвахме трак-а на Тишо чинно и нямахме проблеми. Тръгнали 6:50 пристигнахме на прохода чак след 9:10. Нашите ми се бяха обадили 4 минути по-рано, че са до някакви табели и се чудят, какво да правят. Мъглата цяла сутрин не се вдигна и не виждахме повече от 10 метра напред. Ето така сме изникнали от нищото:










Бях много радостен да ги видя, даже мисля, че толкова не съм се радвал, като се връщах от бригада в Щатите преди три години, когато не бях ги виждал пет месеца. Извънредното физическото натоварване, за което почти не споменавам след първите два дена, изпитанията на волята и препятствията ни бяха изпили и психически и имах нужда от това зареждане. 

Баща ми разбира се не бе послушал съвета ми да се облече топло за сериозен студ и дъжд и беше с къси панталонки, затова и даде много добра идея – да се качим на колата да слезем няколко завоя на юг, където греело слънце и след това да се върнем обратно. Съгласихме се, защото не прескачахме нищо от маршрута и не чийтвахме по никакъв начин. След това разбрахме, че качването ни в колата е предизвикало сериозни вълнения, но затова по-късно.

5 минути по-надолу наистина беше почти като лято, виждаше се мъглата по-билото, но липсваше студа и вятъра. Нашите се бяха постарали да се отдадем на чревоугодничество, бяхме си поръчали само краставици и домати, за другото не се бях притеснявал, знаех, че няма да съжалявам:


Разказвахме с пъла уста част от преживяванията си, докато успоредно продължавахме да тъпчем пресните зеленчуци, бялото сирене, сочните пържоли и студената Кола. Около час и половина ни отне цялостното събитие, за никъде не бързахме. Х.Дерменка бе на около 3 часа от прохода, а крайната ни точка за този ден х.Добрила на още толкова от там. Предвидено бе днес да не се натоварваме и да починем повече за утрешния преход, а и маршрута можехме да го вървим със затворени очи. Започнахме да стягаме софрата и да окомплектоваме багажа. Живот и здраве, щяхме да се срещнем още веднъж след 3 дена на прохода на Републиката (Хаинбоаз), където бяхме планирали да пренощуваме в х.Предела. До там ни очакваше единствено спане по хижи и затова предприехме хитрия ход да оставим излишните ни палатка, чували и шалтета в колата. Въпреки това раниците ни не олекнаха кой знае колко, защото майка ми хич не си поплюваше. Снабди ни с баница за закуските, сандвичи с луканка за 2-я и 3-я ден и както каза тя „едни други“ сандвичи за днес и утре. Баща ми се подсмихна под мустак и ни обясни, че са леко специални, отворих единия пакет и какво да видя – сандвич от две пържоли и една срамежливо сгушена филийка между тях, грижовно увити в салфетка и прибрани в торбичка. Нашите просто нямаха равни.. Оставихме им изхабените батерии и заредихме с нови, взехме малко количество от приготвените ядки и сладки, защото от първите имахме, а за три дена нямаше да ни трябват много от вторите. Дойде време да се разделяме и по обратния път се качихме до горната част на прохода. Там ни посрещна ухилен хижарят, който явно още чакаше някого и ни разказа, как тримата възрастни комеминейци са решили, че се отказваме и са ни отписали. Човекът ни пожела на добър час и ни направи няколко снимки:





Така мина първото голямо зареждане и с пълни с храна раници и запълнен отново на максимум морал продължихме по пътя. Нашите пък вместо да се спуснат на юг към Стара Загора, слязоха на север. Местенето на деня за зареждане от четвъртък за петък им дойде като 6-ца от тотото и успяха да го комбинират с една хубава почивка в Балкана.



Ние пък малко по малко стигнахме заслон Орлово гнездо, който както и заслон Ботев от много години си е хижа. Няколко пъти бяхме идвали по поводи тук при Бай Наско. Отпред чакаше и бус-чето на пловдивската група, явно шофьорът е могъл да стигне само до тук и те отново нямаше да имат достъп до всичкия си багаж, щом щяха да спят на х.Дерменка.

Влизайки в трапезарията попаднахме на нашите познайници, които бяха видимо изненадани да ни видят отново. Казах им, че не се отказваме толкова лесно и поздравих Бай Наско от Емо, с който се имат отдавна. Киселата му физиономия от преминаващите транзит просто зареждащи комеминейци се промени и с усмивка ни сипа по един чай. Ванката изчезна за 10 минути, беше се връщал няколкостотин метра да си търси паднал от безопасната игла чорап. Дадохме още една свидна жертва, за щастие майка ми го бе снабдила с два нови чифта и проблемът не беше толкова сериозен. След два дена баща ми ми се обади да попита, дали не сме изгубили черен мокър чорап, който бил намерил в багажника на колата.. е не беше изгубен, на Предела се върна при стопанина си.
 
Въпреки обилния закуско-обяд отпреди час и нещо бързах да изям портокала и двете ябълки, с които ни бяха снабдили, за да не ми тежат. Тримата ни познайници бяха отворили по няколко сака, носени по целия път от бус-а и зареждаха като невидели храна, консерви, зеленчуци и какво ли още не. Мда, лесно им беше като не си носеха на гръб всичко, всеки си има своя начин, просто за нас се губеше романтиката с толкова голяма допълнителна помощ.






До х.Дерменка стигнахме с нормално темпо и отново може да се каже, че минахме между капките, след като заваля малко след като почнахме да обядваме на масите пред хижата. Тук бяхме последната Нова Година и беше страхотно. Включена дори в 100-те национални кръчми хижата предлагаше всичко и въпреки това бе запазила класическия си дух и не се бе превърнала в хотел, както х.Добрила примерно. Винаги топлата баня, отоплените стаи, огромната камина, големите тонколони, wi-fi-ят я правят място за приятен подслон и див купон.



Тук специално реших и да снимам творението на майка ми, наречено сандвич..




Класа, просто класа, нямаше какво друго да кажа.


Дъждът ни прибра за по втори чай вътре, а мокри след нас дойдоха и тримата ни познайници. Имаха ротация в групичката, възрастната госпожа бе останала на Орлово гнездо, за да пропусне скалистата и натоварваща част от Балкана и за да се присъедини към всички на х.Узана. Предполагам, че го е вървяла десетки пъти и това щадене на тялото над 65г. бе напълно оправдано особено в тези метеорологични условия. Мястото й бе заето от дъщерята на по-младия господин, която явно чакаха сутринта. Не бързахме и чакахме дъждът да превали, те тримата тръгнаха с дъждобрани и без това бяха мокри. Около 14:00 и на нас ни омръзна и продължихме през гората след х.Дерменка, където не ни мокреше. Преди 7 месеца бяхме затъвали в неотъпкан сняг, слизайки през крепостта Анево кале към Анево и Сопот, така че сега нито си давахме зор, нито ни изненадваше пътеката. След около час настигнахме и изпреварихме нашите хора, отново се цепеха от голямата си група, за да спят хижа пред тях, целта им беше да си скъсят утрешния ден, който им бе планиран – х.Дерменка – Заслон Ботев.

Нашата цел за следващите 3 дни бе кристално ясна – х.Добрила – х.Тъжа – х.Бузлуджа – х.Предела, никакво друго разпределение не бе удачно, защото изнасилване до х.Мазалат вместо до х.Тъжа бе безсмислено с оглед следващия ден, а х.Предела така или иначе не можеше да бъде пропусната и премината през деня, заради уговорката с нашите.


Беше петък и на х.Добрила имаше немалко хора, настаниха ни в стая 6-ца с обичайните ни познати. По-младият (60г) мъж се „похвали“, че хърка доста силно, но пък не знаеше, колко непробудно спя аз. Комбинирахме от бруталните сандвичи на майка ми с по една салата, аз си взех и пържени картофи, а Ванката издумка една или две супи, вече с нищо не можеше да ме учуди. 

Чухме се с Миряна и Слави, просто бяха „изкъртили мивките“, цял ден бяха вървели при нулева видимост, ураганен вятър и постоянен дъжд от х.Момина поляна до х.Ехо, дори не помня, дали не бяха стигнали и до х.Козя стена – Евала, тотален респект. С нашето забавяне и техните ударни дни, бяха скъсили дистанцията между нас само на ден и те се целеха в зареждане и х.Добрила и поръчаха да им запазя места. Слави също така държеше да ми разкаже за някакъв призрак, който ги изпреварил в мъглата. Подсвирнал им отзад, движел се е много бързо, поздравили са се, казали си по няколко приказки на бегом и ги е оставил да си вървят с тяхното си темпо. В последствие съдбата отреди и на нас да се запознаем с този призрак, но за това по нататък. След като не успях да се информирам от Киндъла, сестрата на Ванката ни информира, че на Ботев цял ден ще вали. Нищо ново за нас куче с кокал да плаши. Притесняваха ни ветровете и гръмотевиците, на каквито досега не бяхме попадали. Бяхме решили да тръгнем в 5:00, за да избегнем дъжда и по навреме да сме на Ботев. Трябваше ни допълнително време, защото също мислехме, ако е отвратително да не минаваме целия траверс от върховете Амбарица, Купен, Кръстците, Костенурката и Жълтец. Идеята беше да подсечем преди Купена при гадно време и малко над или дори през х.Левски да минем за заслона. Найден по телефона твърдеше, че би трябвало да има подсичаща пътека над гората над х.Левски, най-вероятно щяхме да разберем.. Легнахме си с мисълта за ранното ставане. Тримата ни съквартиранти бяха решили ставане с един час по-късно и задължително слизане към ниските хижи по бреговете на Карловската река на път за Заслон Ботев. „Вържи попа да ти е мирно селото“ са казали хората, в това време беше опасно да се минава през върховете. На следващия ден цялата група, тръгнала от х.Дерменка също са пропуснали траверс-а. Ние щяхме да решим на място сутринта…






Няма коментари:

Публикуване на коментар