Ден 4: х. Чавдар – х. Паскал

30,3 км, 12:30 часа, средна скорост на движение 3,38 км/ч

Отново станахме трудно, по традиция поне 10-15 минути след алармата на Ванката. Изправих се на леглото и през прозореца видях, че навън не вали и дори не е валяло. Щем не щем започнахме сутрешния си тоалет и подготвихме краката си. Както споменах, идването ни тук не беше за сефте и няма да е последно живот и здраве, въпреки странностите на хижаря. Добре ремонтирана, уютна и с просторна столова. Потеглихме в 7:20 като набързо навлязохме в ритъм качвайки към връх Баба. Предния път го бяхме изкачвали зимно в убийствен вятър, но сега трябваше да го подсечем от юг и да продължим по пътя. Малко преди началото на по-сериозното качване се намира паметника на загиналите руски войници предвождани от ген. Дендевил, измръзнали в снежна буря в нощта на 27-ми срещу 28-ми декември 1877г при преминаване на Балкана. 841 войници и 18 офицери бе прибрал в ледената си прегръдка Балканът тогава за една нощ. Поклон!

Отдадохме чест и продължихме напред. Подсичане, подсичане, но като денивелация изкачихме повече от половината от връх Баба, времето беше мъгливо ,но приятно. Нямахме точно определена цел за деня, като според темпото си се целехме или в изоставената и неприличаща на нищо далечна х.Планински извори, или при по-лежерно темпо в х. Свищиплаз. Пътят до Кашана не беше труден, като изключим, че една част от него беше от нашия „любим“ макадам, но определено не беше толкова тежко, както преди Витиня. Засякохме трима чужденци с велосипеди и няколко малцинствени групи, търсещи боровинки. Честно казано, тези приятели ни бяха по-приятна компания:

  

От север се чуваше силен грохот, много добре знаех от какво е, но за щастие не виждахме нищо. Мъглата ни скриваше достъпа до рудник Елаците и огромните машини, ровещи земята. Вървяхме сравнително добре, не отклонихме към х.Мургана и отделихме малко време за почивка и вода:

Ванката за пореден ден се опитваше да се справи с болките в дясното рамо, които огромната му нова 80+15 литрова Ташевка Кентавър му причиняваше. Пропуснах да спомена, че предния ден около някое от безбройните ни спирания за неговото кръвотечение, двата чифта чорапи, които използваше за рамото си бяха паднали, без да разбере. Беше останал само с два други. Естествено поддържащия екип в Стара Загора бързо беше разбрал за поредната загуба след моите боксерки и допълни списъка си. Преди 12:00 бяхме на Златишкия проход – не много популярен, заради лошия асфалт, но представляващ най-пряка връзка между северна и южна България. Тук беше границата и между Западна и Централна Стара Планина. 3-та и 4-та от червените карти на Домино вече ни бяха излишни, не че ги бяхме ползвали толкова покрай GPS, но бяха свършили работа и те първа щяха да свършат още…

Дървото беше хапнало..

Хижата работеше и се оказа доста приветлива и гостоприемна, може би цялостното ни възприятие е такова заради хижаря, който точно си беше сложил да обядва. Бяхме му душмани, но като истински домакин веднага скочи, сипа и на нас по една леща, даде ни цял хляб и нож да се обслужим и дори сподели безалкохолното, което бе предвидил за себе си с Ванката, който обичайно си питаше за газирано.. Очакваше пловдивската група по-късно да се изсипят от Витиня. Същата тази гостоприемност дори и в по-големи размери беше показал и след нас, много добро впечатление ни направи. Хапнали и починали, бяхме готови за тръгване, но точно тогава навън реши да се стовари пороен дъжд, отново бяхме минали между капките, изчакахме около половин час. Човекът си гледаше телевизия и ни съветваше да тръгнем след като спре. Така и направихме, сбогувахме се, благодарихме сърдечно, Николай ни остана в Топ 2 на посрещналите ни хора и хижари по време на прехода. Качихме малко по асфалтовия път и видяхме над една стара чешма по силно обрасла пътека продължението на маркировката. Според GPS-а бяхме от тук, но според 1-а карта на Централна Стара Планина тук пътека нямаше. Моят приятел планински водач Емо е редактор и на 4-те части и предполагам доста сериозно го е пресърбяло в този ден. Знаехме, че в момента с другия водач от изкачване Венци правят опит за изкачване на Матерхорн, но това изобщо не ни пречеше да сипем обилна доза псувни по негов и на картата му адрес. Според нея Ком-Емине продължаваше точно от върха на прохода по черен път обикалящ, качващ и подсичащ стръмния връх до нас. Ванката искаше да го последваме, бяхме на различно мнение и най-логичният и справедлив начин за решение на спора бе… камък-ножица-хартия. Изгубих, тръгнахме по пътя, но след 10-15 метра Ванката сам пожела да се върнем към обраслата пътека, за да не му мрънкам цял следобед. 

Проправихме си път и следвахме маркировката, взехме по-добрия избор да подсичаме вместо да качваме излишно, нещо, което не ни се размина малко по-късно. Излязохме на билото, сляхме се с Емовата пътека и продължихме напред по коловете на зимната маркировка, изкачването беше много стръмно, но беше логично да сме по тях. Логично, ако нямаш GPS и трак, който ясно ти показва, че качването е излишно и най-добрият избор е подсичането и тук. Бяхме се нашили мъжката, както би казал един приятел. Нямаше смисъл да се връщаме, продължавахме напред, за да слезем безсмислено покорения връх Курдуна (1822,2м). Неслучайно носещ такова благозвучно име, което след това често напомнях на Ванката, като ставаше дума, къде ни беше качил. Видимостта беше нулева и времето сериозно ни подготвяше, затова което ни очакваше в следващата седмица. Малко по малко слизахме, когато логичното най-накрая се случи и бесния ни късмет с минаване между капките приключи – заваля. Заваля както си трябва със силен северен вятър. Слязохме малко по-надолу по южния склон, навлякохме дъждобраните и седнахме да изчакаме. Нямаше смисъл да вървим, яко плющеше. 

Умишлено не слагах контактните си лещи, които също носех с известно количество разтвор за тях. Целта ми беше с тях да ползвам слънчевите си очила, но 1-о те не ми трябваха, 2-о не исках да се занимавам допълнително с тях и да ме уморяват в дългите дни. Очилата бяха в голям плюс срещу насекоми, но в подобни дъждовни ситуации, не беше особено приятно като нямах чистачки. Покиснахме си 20-тина минути и намаля, моето пончо изглеждаше надеждно, но само на вид, малко бяха сухите места по нас и багажа ни. Тръгнахме съпровождани от силен вятър и леко пръскане. Решихме да прекратим експериментите и заслизахме право надолу към така добре изтърваната от нас подсичаща пътека. Времето не беше розово, но нямаше къде да ходим освен напред, качвахме леко до отклонението за връх Свищиплаз. Бяхме взели решение да слезем до хижата и да се изсушим през нощта. Много добре знаехме от пътеписа на Тишо, че всяко слизане от билото и губене на денивелация се наказва жестоко и тази и следващите хижи трябва да са ни само вариант за резервни летища, но нямахме избор, беше около 15:00 билото беше цялото в мъгла, поредния дъжд ни чакаше горе, а остатъците от ледената х.Планински извори бяха непостижимо далеч. 

По лятната маркировка тръгнахме по виещ се път към хижата, която се виждаше в далечината. Правехме мега оптимистичен план да се изсушим, наспим, тръгнем много рано и стигнем до х.Ехо на следващия ден, който си граничеше с лудост, имайки предвид денивелацията и атмосферните условия. Около пет без нещо бяхме на хижата и логично я заварихме затворена – беше вторник. Не бяхме съобразили да звъннем предварително, но и не бяхме планирали сигурно идване тук вчерашния ден. Свързах се с хижаря много добре осъзнаващ грешката ни и той си потвърди, че се качва петък, събота и неделя и само по заявка през седмицата, учтиво го попитах, дали случайно няма някоя аварийна стаичка или място, където можем да се подслоним и получих следния крайно неочакван въпрос: „Ти през седмицата апартамента отключен ли си го оставяш?!?!“ Да фак! Подтиснах назряващия яд в мен, заглуших псувните напиращи на езика ми и учтиво му пожелах приятен ден.. Нямаше право, въпреки че грешката беше наша да не звъннем предварително, просто нямаше право да ми отговори така. Ясно е, че дори и да е хубава хижата и той като хижар, аз по собствено желание тук няма да стъпя повече. Можехме да опънем палатката или да спим на чували под огромния навес на хижата, имаше и огромно количество дърва и пейки, които с чиста съвест щяхме да изгорим след така разигралата се ситуация, но ни дойде по-добра идея. Звъннахме на леля Тотка – хижарката на Паскал, два пъти през последните две години се бяхме наслаждавали на гостоприемството й и решихме да проверим, как стои положението там. Ситуацията беше идентична, тя беше в Пирдоп, но за сметка на предния господин взе присърце положението, в което се намирахме, каза ни веднага да тръгнем към х.Паскал, че не е нужно да качваме до билото, а има добре маркирана и ясна пътека между двете хижи, която за не повече от час и половина ще ни заведе до спасението ни за тази нощ. Без да се замисли дори, жената обясни, къде се намира стаичката за аварийни ситуация на х.Паскал и къде точно е скрит ключа за нея.. Контрастът с предния ми телефонен разговор беше абсолютен. Благодарих й сърдечно, обещах й да се чуем, ако имаме проблем или решим друго и обсъдих с Ванката възможността. 

Беше едва 17:00 и тръгнахме. Тук е моментът отново да уважа Емо и неговата хубава симпатична карта, в която на първите десет сантиметра намирахме втора неточност и липсваща пътека. Ако й вярвахме трябваше ударно да качим билото и след известно време да слезем отново до х.Паскал, някакви си 1000+м денивелация. След стръмно, но не толкова голямо, качване след х.Свищиплаз GPS-ът ни показа пряката пътека, която се оказа добре маркирана с лятна и дори зимна на места маркировка. Отдавна не крачехме по трак-а на Тишо след като бяхме дезертирали от билото, но картата на машинката ни вършеше добра работа. Плюс това гледайки гъстата мъгла нагоре не съжалявахме, че не сме там. Използвахме топлите лъчи на ориентиралото се към залез слънце и се бяхме накичили като коледни елхи, искахме да изсушим всичко възможно, а всичко по нас си беше мокро – полар, мембрана, чорапи, боксерки, тениски всичко намери място и безопасна игла, за да се попече за кратко.

Бяхме спокойни и не бързахме, взехме разстоянието за два часа и нещата бяха точно там, където леля Тотка ни ги бе описала. Влизайки във въпросното помещение цялото притеснение и тегоба, натрупала се през този ден, падна от плещите ни. Стаята беше 3 на 3 с две двойни легла, десетки одеяла и заредена с дърва печка. След Зла поляна за втори път си казахме, че сме в Рая. Отвън имаше и постоянно течаща чешма всичко беше супер, обхватът се губеше свързах се за кратко с леля Тотка и изпратих смс на майка ми, която знаеше, какво решение сме взели.

Аз се хигиенизирах на студената чешма, а Ванката се зае да разпалва печката – една особено трудна задача. Липсваха ситни подпалки или „борина“, както ги наричаше той на банско/благоевградски. Абсолютно клошарски обиколих всеки незаключен сантиметър покрай хижата и събрах всичко, което ми грабна окото – от малки клечи, през стари парцали, опаковки от вафли и дори почти празен хартиен чувал с въглища за барбекю. Надявах се да достатъчно, Ванката през това време с нож цепеше малки парченца от големите цепеници. След час мъчене и няколко неуспешни опита най-накрая печката се поразгоря и започна да суши дрехите ни, но този резултат бе постигнат и със свидна жертва. За да помогне нашето оцеляване геройски загина карта номер 3 с най-западната част от Стара Планина, накъсана на парчета и леко гланцирана успя добре да се впише в нежелаещия да пламне сериозно огън. Емо сигурно го болеше сърцето в Алпите, но положението беше такова, налагаше се. Докато се занимавахме с печката навън заваля сериозно и се благодарихме, че не сме някъде на палатка. Предполагам няма нужда да споделям, че откъртих много бързо, необръщайки внимание на бурята навън.