Има огромна разлика между колелото и другите превозни средства.
Ние можем да гледаме небето, да усещаме пътя, движението, въздуха..
..ние пътуваме, не се возим..
Всичко започна преди 23 години в Стара Загора. Един баща откачи помощните колелца на малкото колело „Мишка“ на тригодишния си син, бутна го леко, за да улесни потеглянето му и нямаше нужда да го гони. Мястото, ситуацията, споменът все още са прекалено ярки в съзнанието ми. Научих се да карам колело – действие на пръв поглед толкова обикновено и прекрасно. Действие, осмислящо безкрайните лета в детството, развиващо ориентация, рефлекси, физика и освобождаващо психиката.
Цитатът в подзаглавието е от любимия ми филм „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“. Още преди години, гледайки историята за пътуването от Германия до България на дядото (бивш велосипедист) и внука, изгубил паметта си, в мен се появи безкрайното желание за пътуване с велосипед. Тогава през 2010 година, на по 21 години, с моя приятел от училище Найден успяхме да излезем от границата на малките крайградски и междуселски разходки и да отидем от Стара Загора до Букурещ на две колела. Мечтата тогава се бе сбъднала, искрата се бе разгоряла, пламъкът бе разпален! Съзнанието продължаваше да мечтае..
Цитатът в подзаглавието е от любимия ми филм „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“. Още преди години, гледайки историята за пътуването от Германия до България на дядото (бивш велосипедист) и внука, изгубил паметта си, в мен се появи безкрайното желание за пътуване с велосипед. Тогава през 2010 година, на по 21 години, с моя приятел от училище Найден успяхме да излезем от границата на малките крайградски и междуселски разходки и да отидем от Стара Загора до Букурещ на две колела. Мечтата тогава се бе сбъднала, искрата се бе разгоряла, пламъкът бе разпален! Съзнанието продължаваше да мечтае..
Въпреки годините затишие, стечението на обстоятелствата, лятото прекарано на колело през 2011г. на бригадата в Щатите и дългата раздяла с двуколесното превозно средство в България, преди по-малко от години нещата отново започнаха да застават по местата си. В началото на 2014г. смяната на офис, неудобния и претъпкан градски транспорт, желанието за спорт и движение доведоха до най-логичната развръзка. Озовах се с бюджетен, нискоразряден велосипед (Drag Hacker) в София. Кипях от желание и мотивация. Гладките гуми без грайфери и дългогодишния навик да се движа изцяло и единствено по улиците като част от движението паснаха идеално на ситуацията и километрите започнаха да се нижат неусетно – големи карания преди или след работа, прибиране до Стара Загора, Обиколка на Витоша, на околовръстното и каране от София до Бургас за един ден по автомагистрала Тракия. Това бяха само част от събитията, които ме превърнаха в неразделно цяло с придобивката ми.
Движението е живот. Аз не съм състезател, но не мога да си представя живота без спорт. Пристрастяващият адреналин и необходимостта от адекватни решения в напечени ситуации са само част от щрихите, описващи колоезденето в големия град.
Движението е живот. Аз не съм състезател, но не мога да си представя живота без спорт. Пристрастяващият адреналин и необходимостта от адекватни решения в напечени ситуации са само част от щрихите, описващи колоезденето в големия град.
Пътуването за мен е нещо съвсем различно – в повечето случаи е мечта, която се появява някъде там вътре в съзнанието, плавно иска да се превърне в цел, към която се стремя и в последствие да реализирам. С ръка на сърцето признавам, че огромно влияние и вдъхновение за пътуването с колело освен онзи уникален филм, донесоха и двете книги по темата, появили се на българския пазар в края на 2014г. – „По забравените пътища“ за пътуването с колело на Филип Лхамсурен от Родопите до Памир и „Експедиция ReCycle” на Вячеслав Стоянов за обиколката на Черно море на две гуми. Те разпалиха в мен до краен предел желанието за приключения. Точно както любовта идва преди секса, мечтата идва преди пътуването. А най-хубавото при книгите е, че подтикват читателя към действие. Всичко се случва първо в главата.
"Чета и може би най-важното - пътувам, пътувам, когато и където мога - по повод и без повод. Вярвам в пътя, вярвам, че трябва да нарушаваме порочния цикъл - дом, работа, магазин.. дом, работа, магазин.. който е разрушителен. Няма по-добър метод за нарушаване на този порочен кръг от пътуването, защото магията на живота не е в точка А, не е и в точка Б, а по-скоро в непредвидимите вълшебства на разстоянието между тях. Така че аз вярвам в мистерията на пътя, в движението в новите преживявания, в неочакваните срещи, в екзотичните стопаджии и в идеята, че Човек не умира, когато спре да диша, а когато спре да живее." – Иво Иванов, Кривата на щастието
И така, около средата на снежния януари, при обмисляне на варианти за събиращите се около трети март почивни дни, в моята глава се появи и мечтата за пролетно пътуване. Тя бе мечта за изключително кратко време, докато консултацията с Google Maps не потвърди предположенията ми. Всичко тръгна от желанието ми да посетя за първи път северозападната част на родината ни – място, което (като изключим връх Ком при началото на прехода по маршрута Ком – Емине и няколко посещения на стадионите на Мездра и Монтана) бе просто едно петно върху картата, което свързвах само с учебниците по география и история. Имах огромно желание да посетя Белоградчишките скали и Видин. Разстоянията изглеждаха постижими, а наличието на влакова линия в региона също даваше вариативност на програмата ми. Идеята ми беше при липса на сняг и заледявания по пътищата, въпреки ниските температури, да карам от София до Белоградчик, където да преспя. Втори ден - да стигна във Видин и, пресичайки за втори път Дунав мост (след минаването при Русе 2010г.), да се озова в Румъния, макар и за кратко. В последствие (било то от Видин, било то от Враца, било то с помощта на железницата) да се върна до София. Финалът не бе докрай обмислен, което и съвсем нагласи нещата - разбрах за организираното всяка година велокачване на връх Шипка от север и от юг по случай националния празник на България. Повторно включване на онлайн картата само затвърди и избистри плана ми:
28.02 – Ден 1 – София до Белоградчки през Петрохан (около 170 километра);
01.03 – Ден 2 – Белоградчик – Видин – Калафат – Враца (около 210 километра);
02.03 – Ден 3 – Враца – Габрово (около 180 километра);
03.03 – Ден 4 – Габрово качване на връх Шипка, спускане през връх Бузлуджа (около 60 километра) и влак от Казанлък до София.
Умопомрачителен, напълно невъзможен и граничещ с лудостта план за пътуване с колело в главите на нормалните хора. Забавно е да правиш невъзможното. За подобни теми винаги обичам да казвам, че всичко е въпрос на възприятие, стереотип и граници, които обществените представи поставят. Точно хора като Филип и Вячеслав са пример за освободено мислене и бягане от общоприетото и „нормалното“ - хора, които носят свободния дух и могат само да бъдат за пример.
„Просто аз съм длъжен пред себе си да тръгна, да опитам. Ако нещо се случи, това за мен няма да е срам. Срам е, ако си седиш и не правиш никакъв опит за това. Защото аз ако не успея, пак получавам урока, а урокът е голяма работа, то си е висше образование. Моята мотивация е в това, че един ден ще остарея и трябва да си отида от този свят и не искам да съжалявам, че не съм направил нещата, които съм почувствал, че искам да направя”- Филип Лхамсурен
В главата ми малко по малко всичко бе започнало да се реализира. Ако човек може да си представи нещо, то той наполовина вече го е постигнал. Оставаше по-лесното - да извъртя километрите, да кача проходите, да изживея пътуването и да пропътувам пътя си, да му се насладя, да греба с пълни шепи от това, което Пътят щеше да ми поднесе и да трупам опита и километрите, които знаех, че ме очакват..
Компанията, комуникацията и общуването са много важна част от едно пътуване. Дори понякога е по-важна и от гледките и преживяванията. Има обаче и такива, при които човек предпочита да бъде сам. Такива за момента са и някои от по-дългите ми велокарания. Предложих на един приятел, но след като разбрах, че няма как да се присъедини, разбрах, че всъщност наистина ми се пътува сам. Имам познати, за които тези разстояние са детска игра и трудно бих поддържал тяхното темпо, но в случая предпочетох отново да се противопоставя на себе си. Още преди да тръгна, начинанието ми получи от много места определението „лудост“ и „невъзможно“. В книгата за обиколката на екватора на Майк Хорн, която скоро завърших той казва, че „Невъзможното съществува само защото не опитваме да го направим възможно.“ Пренебрегвах многото демотивиращи и разубеждаващи коментари, вярвах в себе си и наистина близки хора до мен също вярваха. А тяхната подкрепа и насърчаване за мен означаваха много. Мисълта за тях ме изпълваше с енергия и в най-трудните моменти, даваше ми сила и воля да продължавам напред.
Едвам изчаках последната седмица на февруари да приключи. Нямах търпение. Караше ми се много и всекидневните десетина километра до офиса и обратно не ми бяха достатъчни. Логистично бях почти изцяло подготвен. Отзад напред си бях запазил легло в хотела на гимназията по туризъм в Габрово (по съвет на колега от габровец от службата). Той също така се съгласи да ми донесе там един пакет с допълнителни дрехи и български трибагреник за изкачването на Шипка, ако, разбира се, достигна до там. Подобен сценарий за спане мислех да приложа и за Враца, но ми беше забранено.
Най-добрият кулинар след велосипедистите и най-добър велосипедист сред кулинарите – Ангел Ангелов от Враца не ми даде подобна възможност. С него се познаваме отскоро. Преди по-малко от половин година се запознахме, но след няколко карания и общи приятели започнахме да поддържаме връзка. Той, разбира се, бе от отбора на разубеждаващите неверници, защото се опасяваше, че натрупването на последователни дни с несериозно и непрофесионално колело като моето няма да ми понесат. Даде ми много насоки и ми оказа страхотна помощ, но разчитащ на своята качествена техника и мислещ за безопасността, до последно не очакваше да се справя. Изключително съм му благодарен, защото знаех, че мога да разчитам на него във всеки един момент, а и ми даде да разбера, че не съществува друг вариант за спане във Враца освен на гости при него. Мерси, баце!
За да има поне малко неизвестно (не че тези 600+ километра бяха известни), бях оставил нощувката в Белоградчик да се случи от само себе си. Нямах притеснения, че извън туристическия сезон все в някоя от многото къщи за гости там ще се намери подслон и за мен. Маршрутът бе довършен „на карта“. Оставаше само да се реализира. Колелото ми изстрада доста в последната година в ръцете ми, а и тежката зима също не му прости. Все по-често имаше нужда от смазване, стягане на спирачките заради лесното износване в снежното, кишаво и мокро време. Минах бърз преглед в петък. С надеждата да не ми потрябва си купих втора резервна гума (за всеки случай) и стегнах багажа. Общоизвестно е, че колкото по-голям е багажът на един човек, толкова по-големи са и страховете му.. В малката велораничка побрах доста неща – помпа, гуми, инструменти, двулитров кемълбек (за да пия вода постоянно в движение), доста ядки, локуми и сникърси за енергия, обичайния несесер с принадлежности и лекарства, малко дрехи и сандвичи.. или поне идеята беше да ги взема сутринта от хладилника.. Парадоксалното беше, че през февруари бях въртял само до офиса. Не бях тренирал за големи карания, а за сметка на това бях започнал беговата си подготовка и бях тичал доста. Струваше ми се парадоксално, защото ми напомняше на миналата есен, когато огледално се записах за маратона на София само след 1-2 тичания, но с безброй въртенета и планински преходи преди това. Пак не бях подготвен.
Превъзбудата и желанието ми бяха доста високи. Нямах търпение да чуя будилника в 4:30 и в 5 да съм потеглил. Стартирах с идеята всеки ден да тръгвам по-рано, за да пристигам навреме. Денят все още беше къс и предпочитах да карам по тъмно сутрин, по спокойни и празни пътища, отколкото вечер - закъсняващ, покрай бързащи шофьори. Легнах си около 20:00 и заспах трудно. Събудих се отпочинал, зареден и готов за път. Бях сигурен, че остават броени минути до нагласената аларма .. оказа се, че е 22:20. Разочарован се върнах в леглото и опитах отново. Подобни събуждания имах всяка от следващите вечери. Просто нямах търпение и ми се пътуваше..
28.02 Ден 1: София - Белоградчик през Петрохан (малката Шипка) 168 километра
След поредицата нетърпеливи събуждания вече беше станало време. Прибрах неподредените неща в раницата, облякох се стабилно и излязох. Температурите в тези дни (в повечето случаи) бяха в интервала от 1-2 до максимум 10 градуса. Прогнозата беше за валежи и облачност. Както винаги, най-трудният момент е напускането на дома и топлината зад теб. Но се свиква - казваш си, че не си от захар, че малко вода няма да ти навреди. Потеглих в мъглата. Виждах дъха си – нещо доста обичайно за 5 сутринта на 28 февруари. Въртенето през цялото време ме поддържаше сгрят, но и дрехите помагаха. Надявах се да мина между капките, но се бях стегнал с непромокаемо яке и долнище, светлоотразителен дъждобран на раницата (за предпазване и сигнализация), тениска и суичър (който бързо се озова на кормилото ми и прекара по-голямата част от следващите дни там), средно дебели чорапи и доста качествени ръкавици, мултифункционални, топлещи и непропускащи влага (които бях получил от цялата банда като един от подаръците за рождения ми ден). Бъфът, естествено, през цялото време не слизаше от врата и устата ми, а в повечето случаи топлеше и ушите. Плейърът беше зареден, пътят широк, празен и непредсказуем.. Беър Грилс пише в една от първите си книги, че "Голяма част от успеха в живота се дължи на умението да кажеш "Защо не?", когато другите питат само "Защо?""..
Потеглих.
Потеглих.
До изхода на София нямах проблеми. След това ми трябваше малко време, за да свикна с тъмнината и карането само на фар. В следващите два дена използвах и челник, защото не ми беше достатъчно. Отзад стопът ми светеше през цялото време, а жълтият дъждобран на раницата се виждаше от километри - отдавна съм свикнал с карането по пътища, но все пак предпочитам магистралите заради аварийната лента и по-голямата дистанция с колите.
За първи път излизах от София в тази посока. Бързо подминах Костинброд и поех към Петрохан. С увеличаването на надморската височина ми ставаше все по хладно на краката и спрях, за да извадя тежката артилерия. Решението, което още есента бях намерил за каране в дъжд и сняг, бяха непропускащи термочорапи от рибарски магазин. В следващите 4 дена не ги свалих - още не валеше, но помогнаха много при ниските температури и спусканията.
Трафикът беше лек, въпреки че беше първи от четири почивни дни. Все пак и заради това бях избрал ранния час. В близост до самия връх на прохода колите зачестиха. На места беше неприятно, защото снегорините бяха освободили място за разминаване на две коли, натрупвайки снега в крайната част на платната без да ми оставят място, но въпреки това нямаше твърде близки разминавания. Около 9 вече бях на върха и бързо влязох в заведението, където с Ванката бяхме пили чай и яли супи миналата година по време на прехода ни от Ком до Емине. Сега вън беше доста студено, мъглата гъста (само няколко метра видимост), а усилието заслужаваше почивка. Най-трудното за този ден беше минало. Вярно, че имах още над сто километра, но тези 60 и огромното качване бяха зад гърба ми. Сгрях се бързо, подкрепих се, писах няколко реда на заинтересованите и реших да облека всичките си дрехи преди да тръгна. Студът в комбинация с мъглата и спускането не вещаеха приятни следващи минути, исках възможно най-скоро да се озова на по-ниско, но и нямаше да бързам безрасъдно. Осъзнах, че е много вероятно подобни условия да ме чакат и на Шипка след три дена. Хаха, каква Шипка, знаех ли колко десетки километри има още до там..
Около 7, след като вече се бе развиделило, бях започнал да катеря сериозно прохода. Вертикалната разлика между Костинброд и най-горната част на Петрохан е 900 метра. Все повече вярвах, че няма да имам проблеми. На места стръмно, на места полегато и не толкова студено, нещата се получаваха. А огретите от слънцето поли на Балкана ме зареждаха допълнително.
Прогнозата не се сбъдваше. Не искаше да ме вали от самото начало. Поддържах прилична скорост, без да се натоварвам ненужно - целият ден бе пред мен. Минавайки през село Гинци започнах и срещата си с хората, които точно в най-малките и отдалечени селца изглеждаха най-земни. Всеки отговаряше на поздравите ми. Виждаха се усмивки, но голяма част от тях за съжаление бяха все по лицата на възрастни хора. През цялото време спирах рядко. Не обичам да спирам, дали навик от дългите преходи в планината, дали просто по-голяма издръжливост, но когато съм сам, предпочитам да не губя време. Пия вода в движение, ям често сладко в движение, снимам в движение и на час и половина два може и да се случи да спра за зареждане с вода или друга нужда.
Трафикът беше лек, въпреки че беше първи от четири почивни дни. Все пак и заради това бях избрал ранния час. В близост до самия връх на прохода колите зачестиха. На места беше неприятно, защото снегорините бяха освободили място за разминаване на две коли, натрупвайки снега в крайната част на платната без да ми оставят място, но въпреки това нямаше твърде близки разминавания. Около 9 вече бях на върха и бързо влязох в заведението, където с Ванката бяхме пили чай и яли супи миналата година по време на прехода ни от Ком до Емине. Сега вън беше доста студено, мъглата гъста (само няколко метра видимост), а усилието заслужаваше почивка. Най-трудното за този ден беше минало. Вярно, че имах още над сто километра, но тези 60 и огромното качване бяха зад гърба ми. Сгрях се бързо, подкрепих се, писах няколко реда на заинтересованите и реших да облека всичките си дрехи преди да тръгна. Студът в комбинация с мъглата и спускането не вещаеха приятни следващи минути, исках възможно най-скоро да се озова на по-ниско, но и нямаше да бързам безрасъдно. Осъзнах, че е много вероятно подобни условия да ме чакат и на Шипка след три дена. Хаха, каква Шипка, знаех ли колко десетки километри има още до там..
Спускането беше кално заради кишата по пътя. Навлечен издържах стоически ниските температури. Постоянно благодарях на ум за ръкавиците на приятелите си и на себе си за съобразителността да си взема термочорапите. Слизането надолу беше безкрайно и доста приятно. В следващия час и малко свалих 1200м надморска височина за около 40 километра.
Отделих се от главния път за Монтана и бавно се оправих на запад към Белоградчик. Преминах през доста села, облачното време беше страхотно за каране, като температурата долу беше около 10 градуса. Започнаха и срещите ми с най-големите врагове на велосипедистите след вятъра – кучетата. Нито една не беше опасна, но за тези 4 дена над 10 пъти бях причина за преследване и поне двойно повече пъти бях мишена за обикновено лаене. Напълно ги разбирам - отбраняваха си територията. Около един-два реших, че имам нужда и от нещо солено. Тогава установих, че прилежно опечените ми и пакетирани сандвичи с яйце и сирене все така прилежно си стоят поставени в хладилника в София (вместо в раницата ми). Бързо звъннах на съквартиранта да ги ликвидира, докато си е вкъщи и се заситих с ядки. Оставаше ми малко. Започнаха да се появяват скални образования по пътя.
Без да съм идвал преди установих, че ще вляза в Белоградчик от юг, минавайки покрай и виждайки отблизо голяма част от скалите. Бях пристигнал за по-малко от десет часа, докато се наслаждавах на природната забележителност, и звъннах няколко телефона.
Ангел бързо ми изпрати от Враца телефонен номер на къща за гости с намаление за байкъри доста близо до крепостта и ми подсигури нощувката. Условията бяха чудесни. Напазарувах набързо и се отдадох на почивка. Не се бях досетил за огромната разликата на хранителните стоки в малките градове в сравнение със София и се изненадах, когато ми поискаха 6 лева за пълна торба храна, плодове и литър бира. Не им се разсърдих, прибрах се в стаята, хигиенизирах се след десетте часа каране, изпрах и се насладих на първия успешен ден. Вечерях, отчетох се на всички, почетох малко и се пренесох в страната на сънищата. Най-сериозното изпитание според мен тогава предстоеше на следващия ден. По план ме очакваха над 210 километра до Калафат и след това до Враца. Бях решил да тръгна около 4 и ако съм прекалено уморен или не ми се кара да си хвана влак от Видин до Враца, но това си беше просто опция. За мен беше ясно, че ако няма форсмажорни обстоятелства с колелото ще въртя педалите до Враца, пък ако ще и камъни да падат от небето..
Сравнявайки данните от GPS приложението и километража на кормилото си, всеки ден установявах разминаване с около -5 километра заради загубен сигнал или спрян запис.
01.03 Ден 2: Белоградчик - Враца през Калафат 218 километра
За щастие видях табела, изпращаща пешеходците и велосипедистите в противоположна посока от моторизираните превозни средства и така успях да си спестя още поне 5 излишни километра обикаляне. Избегнал пътя на ТИР-овете се озовах на велоалеята на Дунав мост 2 и след като нямаше митница от нашата страна, реших да отида да поздравя митничарите от румънската страна.
Преминах го целия и продължих вече на румънска страна. Нямах някаква специална работа в Калафат, освен да прекося моста. Въпреки че вече се движех по тяхната земя, реших да направя един пълен кръгом и без да се обяснявам на никого да си карам по моя път. В последствие разбрах, че митницата е само обща и е само от румънската страна. Ако бяха сложили пункт и при нас щях да се отчета, но не им се натрапих там.
Имах все пак крепост за разглеждане и някакви си още 150 километра за деня. Дъждът, който дотогава не беше сигурен в намеренията си, все пак окончателно реши да ме разсъни и засили. Предварително бях проверил, че в неделя крепостта отваря в 10:00, а току що бе минало 8:00. Реших, че отвътре ще я посетя друг път и разгледах само отвън.
Неволно станах свидетел на подготовката за поставяне на рекорд за плетене на най-дълга мартеница:
Бях в центъра, защото неистово търсех нещо за ядене. Не че бях толкова прегладнял - просто знаех, че имам нужда и предполагах, че ще ми повлияе добре на унилото настроение и мързеливото въртене. Попаднах на отворена закусвалня и се нахвърлих на огромна порция маслини с ориз и питка със сирене, която дори ми остана за из път. Поизсъхнал, стоплен, сит и радостен от спрелия дъжд отвън, вече се чувствах по друг начин. Отново имах чувството, че няма граници и трудности, които могат да ме спрат. Яхнах колелото и се отправих на юг. Над 10 минути говорех по телефона, поглъщайки километър след километър. Точно тези разговори с хора уверени в начинанието ми, ми повдигаха настроението и ми даваха необходимата мотивация.
Средната ми скорост рязко се вдигна. Дори не ми правеше впечатление мокрият асфалт и неизсъхналите все още вода и кал, която ме пръскаха (въпреки калниците). Най-прекият път не беше Е79, а отклонение към Лом и след това през Брусарци на юг към Монтана. Тук отново дойде и решаващата роля за по-добро каране на Ангел. Той очевидно познаваше всяка дупчица от Северозападна България и ми забрани да минавам по предварително избрания маршрут. Препоръча ми да си увелича пътя с десетина километра по на изток в посока Лом и след това пред 2-3 села да се влея точно в пътя Лом – Монтана, който (по негови думи) бил гладък като стъкло и нямало да има ТИР-ове. Заплаши ме, че през Брусарци, ще ми изпопадат дори пломбите на зъбите. В последствие оцених и се насладих на това колко е правилна преценката му.
На всичкото отгоре, точно заради ремонт на Е79, сериозният трафик бе пренасочен през пътя, който първончално бях избрал да поема. Услугата му отново бе незаменима.
Стигнах до село Орсоя и спазих съвета на Ангел да завия надясно. Пътят изглеждаше доста стар и беше нечовешки стръмен, а след него… След него се озовах върху приказка! Напуканият асфалт ме водеше само напред, отляво сиви, изгнили храсталаци, а отдясно - зелено море, докъдето ти видят очите…!
Уникално усещане! Думите не ми стигат, за да опиша как се почувствах тогава. Спрях, за да го запечатам. Нямаше да е честно да остане само за мен! Исках да го споделя с близки за мен хора. В едно интервю на Филип Лхамсурен за издателство Вакон бях прочел, че стимулът му идва от хората, които държат на него. „Това ми дава сила да съм жив и на следващия ден”. Най-голямата сила черпи от любимите същества и това, че по някакъв начин носи и тях в сърцето си, допълнително осмисля начинанието. „Човек сам е за никъде”..
Колкото и екзалтиран, колкото и да исках да карам по този път вечно, продължих през двете села, оставащи ми до главния път между Лом и Монтана. Спрях на една междуселска чешма, за да заредя кемълбег-а си, когото почти бях изпил от Видин. Подсилих се със сникърс и размених няколко думи с едно семейство, пълнещо вода. За пореден път този ден небето се опитваше да излива шепите си дъжд, но този път беше за кратко. Ангел не ме беше подвел, асфалтът оттук нататък беше почти безупречен, километрите се нижеха бързо и наближавах Монтана.
…
Подминах няколко надписа, които гласяха, че “оттук започва друга България”. Анекдотите за „северозападнала“ България са всеизвестни, но аз не видях нищо ново там. За съжаление картинката беше както навсякъде. Изоставените фабрики и цехове отпреди повече от 30 години пустееха, младите лица в селата липсваха. С други думи - всичко си беше “по реда си”. Трудно може да се обърне гръб на подобна картина. Колкото и приятно да се чувствах от пътуването и опознаването на родината си, нямаше как да се отърся от тежките и генерални въпроси. Всеки сам за себе си прави извода и взема решенията в живота си - решения, които са отвели далеч от пределите на България много хора от този регион. Както бе казал Джоко Росич: да са живи и здрави - те не са нужни на България. Тя има нужда от тези, които са тук.
Родолюбието не се изразява в това да мразиш, а да вярваш, че помагайки на страната си, помагаш и на себе си. Именно това ни показва и българската история, защото и в трагичните, и в славните й моменти са живели личности, които, водени от своята силна любов към родината, са поставяли общото благо над личното.
…
По пътя започнах все по-често да виждам и „жрици на любовта“. Замислих се, че се в монтанско това е нещо като оксиморон, защото така наречените „леки жени“ изобщо не отговарят на определението си.. На десетина километра от града, на едно от поредните спускания, изпреварих два конски впряга. Липсата на превозни средства зад мен и надолнището ми помогнаха безпроблемно да подмина каруците и да се отдалеча от тях. Това ми действие явно накърни самочувствието на представителите на ромския етнос, които ги „шофираха“. Бързо се изкачвах по следващия баир, когато чух че зад мен са пришпорили здраво конете и се опитват да ме настигнат. Доближавайки ме опасно близо, едната успя да ме изпревари в горната част на баира. Водачът й високомерно ми обяви, че трябва да се пазя повече, за да не ме бутне конят. Кипнах. В мен се събудиха, не чак толкова отдавна, дълбоко погребани, нетолеранти и расистки идеи. Не му отвърнах - просто го оставих да мине отпред, изправих се на педалите, настъпих ги мощно отляво и на свой ред не му останах длъжен, като го оставих далеч зад себе си - този път окончателно. Нямах нужда от конфронтация, в началото не му спестих няколко клетви наум, но реших, че е излишно и няма нужда да се тормозя с глупости.
Нямах работа в Монтана. Исках да приключа етапа. Бях се чул с Ангел - и той караше, но в посока Мездра и щяхме да се засечем направо у тях. Каза ми адреса си и за стотен път ми припомни да внимавам с опасния участък между Враца и Монтана. Движението в неделя на 01.03 не беше малко, макар и не толкова опасно. Въпреки многото спускания и качвания, успях да взема за около два часа тези последни километри. Пред мен се беше открила величествената гледка на Врачанския Балкан, който през април имах намерение да посетим отново. Но сега гледах само от разстояние.
Посрещането във Враца беше страхотно. След като си разменихме мартеници и взех душ, имах честта да опитам собственоръчно правените от моя домакин меденки, след които си облизах пръстите. Говорихме дълго и нашироко за какво ли не. След пристигането ми, след тези два дена, Ангел вече бе тотално респектиран от карането ми с подобно колело. Разбира се, отново ми препоръча да го сменя в най-скоро време. Обсъдихме плановете си за следващия ден. Той за поредна година щеше да се качва на Шипка с колело за трети март, но имаха обща организация да пътуват с кола до там. Малко му оставаше да се навие да кара с мен до Габрово, но не искаше да разваля плановете на приятелите си. Уговорихме се да се чуваме на следващия ден и да се видим отново на трети сутринта. Легнах рано - както предните дни. Бях решил да тръгна около 5:30, за да може да се развидели, докато се спускам по правата отсечка към Мездра и да не използвам дълго време фар и челник. Успях да спя доста добре, нямаше как да е по друг начин в такъв уют и обстановка. Според километража ми на 01.03.2015 бях оставил зад себе си почти 220 километра..
02.03 – Ден 3 – Враца – Габрово (около 180 километра)
Станал рано като мен, Ангел ми помогна да смажа веригата си и ме изпрати. Отново, наблягайки на качеството на асфалта, успя да ме убеди да променя първоначалните си планове и да приема неговото предложение за маршрут. Малко съжалявах в последствие, но не бях сигурен за другите варианти. Сигурно е бил прав..
.. и до следващото безкрайно изкачване. Не си давах сметка, че силите ми се изчерпват много бързо. След Роман последва десеткилометров “баир”. Имах чувството, че стоя на едно място - пиех много вода, поглъщах сникърси, тъпчех се с ядки, но ефект нямаше. Повтарях си, че нищо няма да ме спре, но продължавах доста под очакванията си. Преминайки по безкрайната права отсечка между Батулци и Златна панега успях да събера малко сили и с надежда да очаквам Български извор, където мислех да направя ранен обяд.
Сетих се за Николай – ултрамаратонецът, с когото се запознахме по време на Ком-Емине и с когото не спряхме комуникацията си макар и от далечна Австралия. Той също се изказа малко скептично за целия ми план, но след като му споделих, че имам резервни варианти за предвиждване с влак, искаше да ме надъха и мотивира и ми написа: "Никакъв влак! На педалите до дупка!“. Така и се получи – буквално до дупка. Изпратих му няколко клетви към далечна Австралия и продължих напред.
Перифразирах на ум Иво Иванов: „В самия път е смисълът и ако педалът ми се счупи и остана без него, ще сляза и ще бутам, но ще продължавам да драпам по пътя, докато имам сили.“ и стигнах капанчетата. Майка ми беше забравила да програмира опцията "заден ход". Ометох огромна чиния със салати и питка, взех си сладки за пътя и с нови сили и пукнат педал продължих напред. Страхотният ми късмет се прояви отново. В селото спрях, за да помоля майстори, правещи ремонт на улицата, за малко тел, за да достегна тиксото за всеки случай. Те направо ме изпратиха в близката железария, където се продаваха подобни на моите пластмасови педали за велосипед. Не можех да повярвам. Не се налагаше да му треперя още сто километра до Габрово. Трудно намерих ключ номер 15, но в крайна сметка излязох от Български извор сит, обнадежден, щастлив, пълен с енергия и най-важното - със здрави педали. Отново имах сили и въпреки яркото слънце поддържах добра скорост. Температурата беше над 15 градуса. Карах по къс ръкав и се наслаждаваш на величествената гледка на Стара Планина на юг от мен със своето заснежено било. Времето беше толкова чисто, че можех да различа дори кулата на връх Ботев, което на снимките не личи.
Изкачването след разклона за Троян и Ловеч бе последното ми сериозно предизвикателство за деня - десет стръмни километра преди следващите 20 спускане към Севлиево. Там ме очакваха една идея „по-леки“ госпожици от бранша.
Чух се с колегата, по който си бях пратил багаж за в Габрово. Не беше в града и нямаше скоро да бъде. Това означаваше, че не бързах за никъде. Унищожих един сладолед на центъра на Севлиево и без да бързам преминах последните 30-тина километра.
Чух се с колегата, по който си бях пратил багаж за в Габрово. Не беше в града и нямаше скоро да бъде. Това означаваше, че не бързах за никъде. Унищожих един сладолед на центъра на Севлиево и без да бързам преминах последните 30-тина километра.
Не бях идвал в Габрово от няколко години и добро впечатление ми направиха пътните възли преди града, които резпределяха сериозния трафик към Шипка и Прохода на Републиката.
Бях потеглил от Враца по тъмно, посрещнах зората, пътувайки, пристигнах със залеза и всяка една секунда да си струваше..
Бях потеглил от Враца по тъмно, посрещнах зората, пътувайки, пристигнах със залеза и всяка една секунда да си струваше..
Направих бърз тегел през центъра, снимах се с паметника на Рачо Ковача и намерих подслона си за вечерта. Гимназията по туризъм се намираше на едно от най-високите места в града и хотелската й част беше доста добре оборудвана и ремонтирана. Трябваше отново да спусна и изкача съответния хълм, за да си напазарувам, но удовлетвореността от постигнатото ми даде сили. Получих и пратката си. Лентата за коса, долната и горна част на термобельото и трибагреника щяха да са ми от полза на другия ден. Чух се с всички заинтересовани - вече никой нямаше съмнение, че ще успея да осъществя плана си. С Ангел се разбрахме сутринта да се видим на общата велосреща след пристигането им от Враца и заедно да катерим нагоре.
Легнах си доволен, уморен след третия ударен ден, но доволен след над 185 километра.
03.03 – Ден 4 – Габрово качване на връх Шипка, спускане през връх Бузлуджа (около 60 километра) и влак от Казанлък до София
Предната вечер се бях чул с всички, с които се очакваше да се засека днес на върха. А те никак не бяха малко. От Стара Загора с колело от юг щеше да се качи Камен, с когото ме свързваше общата ни страст към колоезденето и на когото бях предложил да караме заедно, но той нямаше възможност. От Казанлък, след пристигане с кола, се очакваше да се качи Миряна, много добра приятелка, която не остана длъжна на идеята и, без да се замисли, с неин познат се очакваше да се видим на върха. Успоредно с моето четиридневно приключение от село Тъжа още на 27.02 беше започнал и традиционният третомартенски поход, който по билото на Стара Планина да приключи точно на върха. Кари и Свилен, с които се запознах на нова година и Деси, с която заедно с Кари посещаваме репетиции по народни танци, бяха част от похода и вече се бяха събрали с участниците от зимния опит за правене на Ком-Емине със ски. Станимир – познайник също от нова година и неговият приятел Тихомир заслужаваха адмирации. Със ски бяха успели за около малко повече от две седмици в лошо и хубаво време да достигнат до тази част на Балкана. С две думи - имах доста уговорки и се надявах да ги изпълня всичките.
Със ски обукви, окаляни гети и велораници, със захвърлени настрани ски и снегоходки, със счупени велопедали, но на Шипка.. https://www.facebook.com/boyan.dochev/videos/vb.774269694/10153122627969695
Всеки сподели премеждията си. Бяхме радостни на тази полурежисирана среща. След като мъглата се разнесе и вятърът утихна, с Кари и Деси тръгнахме и към върха. Те - само с по чифт щеки, аз - с колелото, но по стълбите. Сигурно съм един от малкото хора някога качили всичките над 800 стъпала до паметника на връх Шипка с колело на рамо.
Хората ме гледаха странно, докато ги подминавах като малки гари. Де да знаеха само откъде идвам. Изпреварихме стотици уморени, задъхани от поредната цигара или стъпало - формата ни си каза думата.
„Отечество няма множествено число!“ - полковник Петко Йотов
…
Слязохме отново на поляната при останалата част от групата им и продължихме с виното и хора̀та.
Времето вече се бе пооправило – без сняг, дъжд и мъгла.
Врачанската машина Ангел също бе достигнал върха с голямата група колоездачи от север. Успяхме да се видим за малко, за да успея да му благодаря за пореден път и да му пожелая безаварийно прибиране.
Имаше и други познати лица. Голямата група на сдружение “Велоразходка”, с които се бях запознал също предната есен, не изневериха на себе си и също стигнаха до върха, за да отдадат почит. Те също щяха да слизат през Бузлуджа и да гонят влак за София, но с тях щяхме да се видим направо на гарата.
Тя успя да ми направи няколко снимки и с тениската на фондацията “И АЗ МОГА”, чиито инициативи за подпомагане на деца със специални нужди се популяризират с носенето й от известни и неизвестни личности.
Не оставаше много. За да е пълна картинката и късметът, случайно се засякохме и с Камен, който се оказа, че ми е звънял преди това. Той също бе закъснял малко за организираното качване от юг, но с няколко негови приятели от Стара Загора също бе успял. Обядвахме и потеглихме към Бузлуджа. С него успяхме да разменим много думи, карайки по-напред по неравното шосе между двата паметника. Температурите все още бяха ниски заради голямата височина въпреки оправилото се време. В основата на Бузлуджа вятърът бе толкова силен, че можеше да събори Миряна с цялото колело. (Всъщност Миряна въобще не допринася към общото тегло). Нямахме време и желание за качване до горе. Снимахме се и започнахме огромното спускане от около 1000 метра денивелация до котловината.
Помнех спускането от предния път пред 2010г като най-стръмното и бързо в живота ми. Споменът ми се оказа верен, но вятърът пречеше за максимално ускорение. На моменти дори толкова ни спираше, че се налагаше да въртим надолу, за да не спрем. За щастие от отбивката до Казанлък пък беше в наша полза и тук не се наложи да въртим.
Разделихме се и - кой откъде е – с кола към София, с колело към Стара Загора, а аз - към гарата при останалите веломаниаци. Всичко свършваше. Замислено месец и половина по-рано, изживяно многократно в мислите, най-накрая се озовавах на гарата в Казанлък.
Уолт Дисни е казал, че ако можеш да мечтаеш за нещо, можеш да го постигнеш.. Случи се точно това, което си бях представял предварително. Купих си двулитрова бутилка с бира и седнах при останалите. Нямаше величествен залез или друг грандиозен финал. След като нямаше на какво друго да се наслаждавам, се наслаждавах на момента ...
... 4 дена по-късно, мокър от дъжда, обрулен от вятъра, опръскан от Дунав-а, изгорял от слънцето, измръзнал от снега на Шипка и Петрохан, изморен, преминал два пъти Стара планина, спуснал Бузлуджа, скапан след 630 километра по пътищата на Родината, но ПО-ЖИВ ОТ ВСЯКОГА се завръщам обратно вкъщи... “Магията се случва, когато излезеш от комфортната си зона” беше казал някой …
Е, нямам какво да кажа освен едно Браво и благодаря за споделеното преживяване, харесвами как с подробности разказваш и искаш читателя да съпреживей всичко, познато ми е това чувство, тази награда е по-голяма от всяка една купа в състезание
ОтговорИзтриванеБраво! Нямам какво повече да кажа, казал си го кък си трее!!!
ОтговорИзтриванеТози коментар бе премахнат от администратор на блога.
ОтговорИзтриване