Ден 11: х. Предела – Агликина поляна

55,2 км, 17:20 часа, средна скорост на движение 3,8 км/ч

Тежка гореща нощ в задушна стаичка с единствен вариант за нормален сън широко отворени прозорци към прохода и минаващите постоянно тирове – това определено не беше най-добрата нощ за почивка. Свежи или не пътят беше пред нас и нямаше много за мислене. Около 3:30 бяхме станали, малко късно от първоначалната идея на Ванката в 4 да сме тръгнали, бяхме го отложили за 4:30. Когато предната вечер казах на хижарят, в колко се очаква да потеглим, той заяви, че е невъзможно и че отключва в 6:00, явно тогава става, за да отвори заведението си. През главата ми премина вариантът да му обяснявам, че има и други по-силови начини за излизане, ако не е отключено, но доста по-нормално му разясних ситуацията и го убедих да стане и да ни отключи след телефонно обаждане. Още преди да слезем от опасната стълба вече бе отворил свеж като краставичка. Миряна и Слави не бяха още готови, оставихме Николай да си спи спокойно, бяхме събрали изпраните за пореден път дрехи и готови със челниците. 

В 4:35 напуснахме х.Предела, пресякохме Прохода на Републиката и закатерихме на изкуствена светлина доста стабилното изкачване след самия проход. Днес пътят ни почти изцяло бе в гора, но и на няколко места представляваше стабилно качване – все пак тръгвахме от около 700м. надморска височина, а х.Чумерна, която се очакваше да достигнем след 10-тина часа бе на повече от 1400м. пътеката бе добре отъпкана и осветена от челниците ни. С Ванката потраквахме с щеките, за да пъдим, дори малкото нечули ни от километри животни, на което Миряна и Слави цели два дни се дразнеха и ни се караха, защото искаха да срещнат, колкото се може повече диви животни. Така и стана още около 5:00, когато чухме шум в близост пред нас и Слави спринтирайки хукна напред, за да гони отдалечаващия се язовец. Той се бе подкрепил с пакетче аулин, за да не се подновят силните болки, принудили го да пътува до ВМА и обратно и изглеждаше твърд и решен да преглътне всичко. Чест им правеше, че след такова премеждие и диагноза, бяха готови да продължат и то след като знаеха, че денят ще бъде изключително тежък и продължителен. По план на организираните преходи този участък се вземаше на три пъти, както всеки нормален човек би направил, но знаех че организаторите на похода на БФТ сливат разстоянието между х.Чумерна и Котел в един убийствен ден. Част от участниците наистина го извървяват за време около 17-18 часа, но общоприета практика при повечето е да си хванат стоп от прохода Вратник до Котел, да се настанят рано в някоя квартира и да си починат ползотворно. Както вече споделих това не беше за нас и ние търсихме своето решение на задачата.

Километрите се нижеха лесно. По светло спряхме да хапнем и малко след това попаднахме на една от описаните от Тишо чешми преди заслон Бутора.

 

Малко преди нея пътят завиваше с обратен завой наляво и започваше умерено изкачване по недобре отъпкана пътека в гората. Звъннах на Ники, за да му кажа за чешмата и рязката промяна в пътя, той също имаше добър GPS и тракове на смартфона си, но много рядко го използваше.

Продължихме с прилично качване и отново еднотипна гора. Не се оплаквахме, след вчерашното слънце сянката беше добре дошла. Преди заслон Караиваново хорище спирахме още веднъж, търсейки вода и хапвайки малко. Слави имаше да проведе няколко служебни разговора, не намерихме вода и продължихме към х.Буковец.

Всеки от нас привършваше водата и очаквахме там да допълним запасите си. точно в 12:00 стъпихме на площадката на хижата, където се чуваше народна музика, с която поздравих Ванката. Навсякъде беше заключено, звъннахме на хижаря, който ни каза, че е в Златица и следобеда ще се качва нагоре. Попитах го за вода и човекът ни информира, че 1-2 километра напред, малко по асфалта, след прохода има друга постройка като ловна хижа, от която също можем да се снабдим. Не след дълго я стигнахме и там си имаше човек, който ни позволи да си налеем вода. Обядвахме за около половин час на пейката до тази бая лъскава почивна вила и и около 13:15 започнахме да катерим нагоре през гората към х.Чумерна. Вървях малко по-напред и за разлика от останалите видях прибягваща сърна в горната част на гората, на Ванката отново му потече кръв от носа, но не сериозно, аз също имах кървави секрети, но за проблеми не можеше да става и дума. 14:45 след 10 часа бяхме на х.Чумерна що-годе по план. Времето се беше смрачило и вещаеше дъжд. По прогноза не трябваше да ни вали, но небето показваше друго. 

Тъкмо когато спирахме и сядахме да отдъхнем зад нас приближаващ се появи и Николай. Доста се беше „забавил“ – слабак, беше ни настигнал с тръгване „само“ 3:30 часа след нас. За него тук беше последна точка за деня и утре щеше без проблеми с неговото темпо да стигне Котел. Ние обаче не можехме да си го позволим. Хижарят ни каза, че до Агликина поляна има около 8-9 часа вървене през Темната гора – място, където човек не иска да остане по тъмно.. Старата плашеща история за мястото можете да намерите в пътеписа на Тишо. Притеснявахме се да не ни завали. За параклиса знаехме, че е там и ни чака, но мисълта да сме мокри и да пристигнем на него около 23:00 не беше особено мотивираща. 

Знаехме, че трябва да подсечем връх Чумерна отляво по пътя на дървосекачите и успокоявайки се, че тук времето е такова просто заради името на хижата и местността взехме решение да тръгнем. Стана след дълго ядене, обсъждане, гледане на карти и конкретно губене на време. Доста се бях изнервил, защото бяхме загубили почти час в празни приказки, след като пътят просто беше пред нас. Дръпнах сериозно на останалите трима, нито исках да ги слушам, нито имах какво да им кажа, просто исках да се движим стегнато. За себе си бях решил, че без значение кога, аз ще спя на Агликина поляна, по-късно Ванката ми сподели същото. За нас нямаше значение, дали ще сме там в 22-23 или по-късно, но държахме на този сигурен покрив над главите си. Нормално бе Слави да не иска да се преуморява след премеждията си предните дни и сподели, че ако до 20-21 не сме стигнали на 5-6км в права линия от поляната ще спре и с подръчни средства ще си направи заслон, където да спим/ят. Бях уверен, че няма да се наложи, но все пак продължавахме да държим доста стабилно темпо. След толкова часа ходене просто се бях машинизирал тотално, от този към всеки следващ ден усещах, че ставам все по-издръжлив, по-здрав и мога да вървя все повече и повече, нещо което се случваше точно в обратната посока при Ванката примерно. Сменяхме си ролите от началото, което се оказа перфектно в нашия дует. 

Темната гора се оказа достатъчно гостоприемна с GPS в джоба, така че малко по малко си нижехме крачките, качвахме хълмчета и слизахме деренца. Виждахме десетки стъпки от диви животни и аз нямах желание да деля леглото си с тях за през нощта. Около 18-19 почивхаме и вече виждахме, че сме абсолютно в план и няма да се наложи екстремно нощуване в нищото за никого. Сметнахме, че около 21:00 трябва да сме пристигнали. Така и стана в 21:15 вече на тъмно и на челници намерихме параклиса на Агликина поляна. Между нея и гората в последния километър се нижеше черен път, по който се спускахме в тъмнината. Около 20:15 още по светло звъннах вкъщи, вече сигурен, че ще пристигнем и успокоих нашите, че вече сме там, че има място за всичко, че още е светло и че нямат поводи за притеснение. Действие, което дори не отчитам като лъжа, след като бе толкова добронамерено и неоспоримо.

Бяхме взели разстоянието до тук, не за 8-9 часа, колкото каза хижарят, не за 6:30, за колкото го бе вървял Тишо свеж и отпочинал, а за 5ч и 30 мин. Доста добро постижение особено в края на над 17 часов 55 километров преход. За всеки един от нас това беше най-голямото натоварване в живота като продължителност, бяха надминали и 14те часа въртене с колело между Стара Загора и Русе и малко по-малкото разстояние и време в първия ден на мен и Ванката. Поглеждайки назад обаче и спомняйки си положението на х.Тръстеная възприемах днешното като просто една сериозна разходка. Имаше идея трима да са вътре, а един да спи в палатката ни, но след като точно се скрихме под навеса му и навън заваля, бързо отпадна. Пробвайки установихме, че вътре след изваждане на свещниците, се събират точно четири шалтета. „Измихме“ си краката с мокри кърпички, Ванката разбира се яде, покрихме отвън раниците с дъждобраните, затиснахме ги с керемиди и затворихме отвътре вратата. Нямаше нужда да я държим отворена, защото на покрива имаше вентилация за премахване на дима на свещите. Ще използвам няколко от снимките на Николай от следващия ден, за да се добие представа за параклиса, а за начина, по който се настанихме в него и няколко от нашите на другата сутрин: 

Развих всички бинтове и легнах по корем за да си опъна краката и насоча стъпалата нагоре. Чувствах се съвършено, само така наистина можеха да си почиват. Продължихме с няколко шеги и истории и Миряна се притесни да не би някой да ни открадне багажа, докато спим, така увит навън. Ванката, дъвчещ поредния сандвич от тези, с които нашите ни бяха заредили, съвсем невъзмутимо й отвърна, че този някой трябва наистина да е луд, за да помъкне тези огромни и тежки раници. Действителен факт, който беше толкова логичен и толкова смешен в момента за мен, че около две минути не можех да си поема въздух от смях, за да повторя на Слави и Миряна, които не го бяха чули, отговора му. Еми, така си беше, ние бяхме будалите. Будали, но будали на завет с покрив над главата си, скрити от дъжда и сериозно почиващи на сухо. Писах смс на Ники, къде сме и за колко сме го взели, но както установих на следващия ден, вече си беше легнал. Още около 22:00 бяхме изгасили челниците и заспали, аз и Слави бяхме в средата, където заради вратата можеше по-спокойно да си опънем краката. На око погледнато помещението беше около 1,90х1,90м. Никой не чакаше втора покана за сън след такова натоварване, изтощаване и недоспиване предната вечер просто откъртихме.