51,4 км, 16:38 часа, средна
скорост на движение 4,1 км/ч
Така
изглеждах сънен на следващата сутрин. Не станахме в 4, както беше първоначалния
план, а чак към 5:30 и след не особено бързо прибиране и приготвяне около 6:20
потеглихме. Нямахме нужда от челници и от крачоли на панталоните (поне аз),
времето беше доста приятно, мъглата отпреди 5:30 се беше вдигнала и си
продължихме с вървенето по горски черни пътища. След известно време хванахме
обхват и внесохме успокоение вкъщи.
Знаехме,
че предстои най-сериозното ни изпитание от последната част на прехода,
преминаването до Ришкия проход. В комбинация с многото планирани километри след
това не бяхме особено сговорчиви. Вървяхме, следвахме маркировката и се
надявахме информацията ни да е правилна. Бяхме чули, че миналата година
сериозна бригада с моторни резачки е влязла в тази последна част между Върбишки
и Ришки проход и е направила пътеката като магистрала. Знаехме, че предни
години това е бил най-непроходимият участък от трасето. Организираните преходи
директно са го пропускали, подсичайки го с камиони по път, а Тишо и Павката
през 2012г. го бяха вървели около 9:30 часа с отвратително натоварване и умора
от борбата с храстите и клоните.
Наближавахме,
дори за малко да пропуснем отбивка в маркировката. От пътя, по който спокойно
си крачехме започваше право наляво и директно нагоре адски стръмно изкачване.
Неочаквано за нас, но явно това беше качването за връх Тополкая. Ванката беше
изненадан от стръмното качване, наистина си беше натоварващо, аз просто си
вървях, не ми пукаше, знаех, че трябва да го мина. След него се озовахме баш в
бившия проблемен участък. На GPS
трак-а виждахме, как Тишо и Павката са вървели на 30м от пътеката, където
тогава е било по проходимо, сега беше като магистрала. Пътеката бе по-добре
маркирана, отколкото отъпкана, просто защото все още не бяха минали големите
организирани походи, а само единици като нас. През три дървета имаше нова
прясна маркировка, чак не беше интересно. На места като за цвят имаше по едно
ново паднало дърво, колкото да не е без хич, но положението наистина беше
цветущо.
Най-накрая
получихме някаква обратна връзка от Слави и Миряна, които не бяхме чували,
откакто предния ден ги бях предупредил за гадното начало след Котел. Поучих СМС
от Слави: „Семейният съвет се събра, жената реши … на морето сме“. Ще излъжа,
ако кажа, че не бях изненадан. Но знаех, че Миряна не може да си вземе нито ден
повече, а по план им трябва понеделника. Беше неочаквано, наистина се бяха
претоварили, но силната им мотивация, желание и разпределението на дните на пет
по-леки части ме беше накарало да вярвам в крайния им успех. А според мен те
наистина успяха, след такава кризисна ситуация успяха да намерят сили да
тръгнат обратно и да продължат след 400 км в кола и болници, бяха намерили сили
да вървят след въпросния случай 17 часа на равно и по-бързо от нас, бяха се преборили
с отвратителната коприва и последвалата алергична реакция и бяха направили
най-важното, бяха успели правилно да си преценят и разпределят силите. За мен
те наистина бяха пример за кураж, желание и издръжливост, които ни показаха в
пълна степен и смея да твърдя, че с високо вдигната глава могат да се причислят
към всички останали комеминейци.
Продължавайки
в Ришкия проход след гората за последния километър излязохме и на черен път,
който директно ни изведе до прохода. Тишо бе вървял по шосето не малко време,
но ние видяхме поредната табелка показваща, че маршрута продължава в дерето
успоредно на главния път, подсичайки завоите. Вървяхме в тунел от листа, дори
ми напомняше за онази световноизвестна и много популярна снимка на тунел от мъх
и листа в Украйна.
Спестихме
излишно обикаляне и разминаване с коли и камиони. Така преминаващата пътека
излиза няколко завоя под най-горната част на прохода в близост до паметника
увековечаващ победата на хан Крум.
Минавайки
покрай него вдясно продължава черен път, който изкачвайки се всъщност
продължава по маркировката. Вляво от него между черния път и асфалта на прохода
се пада голямата и задължителна в случая чешма с петте чучура. Ние нямаше, как
да я пропуснем, защото трак-овете на Тишо се съединяват там и де факто
последният започва от чешмата. Той е слязъл от асфалта към нея и е продължил по
черния път, а ние по маркировката се отбихме за почивка там.
Пристигнахме
около 12:50, вече беше горещо, бяхме се справили с Ришкия проход за 6 часа,
разстояние, което Тишо бе взел за 9:30. Излизайки от прохода видях първата
нотка оптимизъм във Ванката от самото начало и от подготовката насам – стисна
ми ръката и каза: „Това беше последното нещо, което можеше да ни спре! Оттук
нататък освен, ако не ни убие нещо, няма как да не стигнем морето!“ Явно дори в
него някъде се таеше оптимизъм, който се опитвах да му внуша и предам през
целия път. Легна на пейката и заспа на мига, недоспиването през нощта, гоненето
на мишката и жегата му бяха стопили батериите. Аз от няколко дни си бях в
другата фаза – все по-енергичен. Възползвах се от силната струя на чучурите и
силното слънце и изпрах всичко мръсно, което имах, дори тениската на себе си и
почти изсъхнаха до тръгването ни. След това протегнах събутите си крака и
започнах да обядвам и изучавам плана и снимката на Ники с точките и
дестинациите оттук нататък. Събудих Ванката след половин час, за да се подкрепи
и той. Чак в 14:10 потеглихме. Отново, както вчера след обяда в „Бабой“, бяхме
със заредени сили и пълни с енергия след почивката – напълно нормално. Пред нас
беше може би последното по-сериозно изкачване за целия преход, но не се
усещаше, за 2 часа качихме 200 или 300м надморска височина. Преминахме през
петолъчния кръстопът, където са спали Тишо и Павката и продължихме през горите на
по-сенчесто. Този естествен навес ни дойде доста добре, разбира се пътеките не
бяха достатъчно отъпкани и на моменти се борехме с тръните и копривата, но като
цяло нямахме проблеми. Правехме си сметка, че около 20-21 може и да стигнем
село Планиница, което Ванката разбира се цял ден твърдеше, че е невъзможно с
нашето темпо и късно тръгване.. Излезли отново в равното по полята на източна
България темпото ни беше доста добро, крачката спореше и почивките ни даваха
допълнителен заряд чрез сникърсите и глътките вода.
Виждахме
села встрани, но нямахме работа, нито в Рупча, нито в някое от останалите.
Около 18:30-19 вече осъзнахме, че ще стигнем не само Планиница, ами и Дъскотна.
Имахме телефон на къща за гости в селото и се обадихме. Човекът каза на Ванката
по телефона, че няма проблем да ни посрещне и да се обадим като наближим, за да
ни упъти. Ето, че си вързахме гащите, оставаше наистина малко, няколко пъти бях
чел разписанието за последните два дни и знаех, че са средно дълги и напълно
постижими. Сега свършваше сериозното натоварване и последният огромен и
изстискващ ден.
Около
20:00 преминахме през Планиница, където населението не бе българоговорящо, но
въпреки това получавахме отговори на поздравите си. Виждахме напред пред нас
големия хълм, зад който всъщност бе Дъскотна и асфалтирания път между двете
села, заобикалящ целия хълм. Тракът се движеше по пътя, но аз реших да си го
направим по-интересно и да го пресечем централно. Решението беше доста добро,
нито качвахме излишно, нито си подбивахме краката по твърдия асфалт.
Беше
петък вечер, живот и здраве, очаквахме неделя следобед да сме в Емона, трябваше
да помислим и за прибирането си. Първоначалният план включваше обществен
транспорт до Бургас и поне ден почивка там. Не че не можехме да хванем веднага
нощен влак и да сме като трупове в София сутринта, но никой не го искаше.
Ванката предвидливо си беше пуснал отпуск до вторник, а аз по обяд се бях
обадил на новия шеф, за да му съобщя да не храни илюзии, че ще ме види в
понеделник. Дидо, който ми помогна с проблема с колената, ми беше казал, че
нямат извънредна нужда от мен и реших да си ползвам единия почивен ден, който
ми беше останало от една отпуска зимата. Всичко се навързваше перфектно само
трябваше да се доберем до Бургас. Родителите ми бяха правили опити да предлагат
отново помощта си, но след уникалната логистическа поддръжка, която ни оказаха
в Централния Балкан просто им забранихме да идват и до морето заради нас. Сетих
се и за резервен вариант, който също предварително бяхме обсъждали – Андрей,
мой приятел от лятото в Щатите, който от година живее и работи с годеницата си в
Бургас (също позната от бригадата), бе предложил помощта си преди прехода.
Бяхме говорили, че задължително трябва да се видим и също да се чуем като
наближаваме, за да види, дали може да измисли нещо. Чухме се и планът бе
стъкмен до съвършенство. Каза ми, че ще ни вземат с кола и ще ни приемат при
тях на гости, ако изпълним условието да сме на Емона преди 17:00, за да може
преди началото на футболния двубой между Левски и ЦСКА да сме в Бургас.
Отдавнашна закачка с неговия любим син отбор и моя ЦСКА съответно. Честно
казано, почти не ми пукаше за мача, просто в момента съзнанието ми бе заето с
друго. С Виолета в неделя щяха да направят един следобеден плаж на Иракли и да
ни изтеглят при успешно акостиране на Емине. Разбрахме се да се чуем в неделя
сутрин отново и затворих. Почти бяхме стигнали Дъскотна, пресякохме ж.п.
прелеза – последната възможност на Ванката да си хване влак, изяде един бъзик
по повода и заради постоянното му неверие и се свързахме с домакина си за
вечерта. Получихме указания да не вървим по пътя и да обикаляме към селото, а
20 метра след прелеза просто да се изкачим по възможно най-стръмната пътека и ще се
озовем при него.
Всичко
свърши бяхме извървели отново колосални 51 км за над 16 часа с доста висока
средна скорост от 4,1 км/ч, но си заслужаваше, бяхме в перфектна изходна
позиция за атакуване на Козичено и Емине.
„Ральовата
вила“ беше обзавеждана преди 10-тина години, но доста спретната и уютна. Явно
стопаните живееха в селото, защото съпругата и дъщерята на собственика
специално бяха дошли, за да поизчистят и въведат в ред. Леглата бяха удобни,
стаята хладна, бойлерът горещ, колко малко му трябва на човек, за да се
почувства съвършено и това всичко срещу скромната сума от 10лв. на човек.
Господинът дори закара Ванката със старата си жигула до селото, за да си
напазарува, докато връщаше семейството си. Той разбира се щеше да спи при нас
във вилата за през нощта.
Ванката
бе купил от всеки възможен артикул в магазина, аз нямах нужда от нищо, поръчах
му само литър бира, а той донесе и няколко консерви, вафли сладоледи, кола и
още някакви неща, които скоропостижно ликвидирахме.
Аз
се наслаждавах на Загорката, изкъпан и изпран, когато чух люти македонски
псувни откъм банята. Ванката си бе открил кърлеж на бедрото, малък, скоро
закачен, не пил нищо, но все пак кърлеж. С помощта на домакина ни и фелдшерка
от селото, гадината бързо се отлепи от него, но остана притеснението за
нанесена вреда и прецакващото хубавата вечер събитие..
Знаех,
че няма да има проблеми и в краен случай в Бургас ще минем през лекар, но моето
спокойствие не беше заразно и Ванката се притесняваше безсмислено. Доста
грешно, непреценявайки жегата, реших да се наспим и да тръгнем чак към 8 на
другата сутрин, защото имахме само 10-11 часа вървене за следващия ден. Навихме
будилниците и заспахме скапани от вървене, но доволни.
Няма коментари:
Публикуване на коментар