Ден 2: х. Тръстеная – Зла поляна

42,1 км, 15:04 часа, средна скорост на движение 3,44 км/ч

Събудихме се от алармата на Ванката малко преди 6:00, ранното ставане и бързото оправяне не ни бяха стихията, което е странно, защото и двамата по принцип си падаме организирани, а аз лично никога не съм имал проблеми със ставането, но при такава умора, нещата стоят другояче. Установих, че раните над петите ме боляха много по-слабо и подбитостта на ходилата не се усещаше (ами как да се усеща лежа в легло и не съм стъпил..). 

 

Започнахме сутрешния си тоалет, нормалните хора стават, мият си лице, зъби, закусват, но ние ставахме и започвахме да си третираме краката.. Ванката още първия ден беше събрал доволно количество мазоли, които облепяше с лепенки, а аз сложих няколко отзад на раните и се сетих, че съм взел един ластичен бинт, който разрязан на две увих отзад и по петите си, за да предпазва от търкане и да бъде още една преграда между разранената кожа и обувката.

 

Ластичният бинт за нас в последствие се оказа една от най-важните части от екипировката, увивахме си целите ходила с него, действаше като втори чифт чорапи, като втори стелки, като допълнителна подметка, с две думи много полезна и важна част за комеминейци поне според мен.

 

От х.Тръстеная потеглихме в 6:45, вървяхме бавно с умерено темпо, нямаше и как иначе да е. От средната ни скорост за деня се вижда състоянието, в което сме се намирали. Бързо стигнахме до технофест-а и стотиците палатки опънати покрай пътя и в гората. Музиката си звучеше и Ванката твърдеше, че цяла нощ не са я спирали и са му надували главата, аз не бях разбрал изобщо, че сме близо, спях като пън, нещо неприсъщо за мен. Едно момче ни попита, дали сме за фест-а или просто на разходка и аз свежо и гордо му отвърнах, че отиваме на море, изгледа ни като идиоти и ни пожела успех. ДА, ние отивахме пеша на море и вече освен някакви изключителни форсмажорни обстоятелства, друго просто нямаше как да ни спре!

 

Следвахме GPS-а и покривахме километър след километър, навлязохме в гора с няколко паднали дървета и доволно количество големи локви – трудни за преодоляване, действителност, която ни съпътстваше от този ден до края. Ванката доста култово започна да си тананика мелодията от Супер Марио и така всеки ден, когато имахме такъв тип препятствие се превръщахме в Марио и Луиджи и тананикайки прескачахме пречките и се справяхме с трудностите.

 

От Тишо знаехме, за сниманото по-долу разклонение и правилната посока, бяхме за х.Лескова, не за Седемте престола, както той се е бил объркал в първия си неуспешен опит за Ком-Емине:

Знаехме, че до х.Лескова има 6 часа, но ние все пак не се движихме с нормално темпо, Тишо е бил изключително свеж в първите си дни, все пак и той и Миряна и Слави по негов пример, втория си ден са вървели само х.Пробойница – х.Тръстеная и се е бил отдал на почивка.

 

По пътя на отбивка, според която трябваше да има вода на 30м, а нямаше, срещнахме трима възрастни планинари, мъж на видима възраст над 70 г., друг около 60 г. и жена над 65г., споделиха ни, че са от пловдивската група, но са тръгнали ден по-рано и тази вечер на х.Лескова ще изчакат останалата част от групата. Поздравихме ги и попитахме за кой път правят Ком – Емине, отговорът на по-възрастния мъж беше: „За n-ти!“ Чест и почитание! На мен ми подейства адски мотивиращо, вярно, че багажът им ги чакаше в бус-а, но уважението ни нямаше, как да е по-малко. С тях се засичахме още седмица напред по трасето.

 

Продължихме, защото имахме по-амбициозна цел, бяхме се отправили към говедарника на Зла поляна, където от Тишо и други пътеписи, знаехме, че с отворени обятия приeмат комеминейци, но и в нашето състояние се бяхме примирили, че може и да не стигнем. Времето беше добро, леко облачно, но прогнозата за идната вечер за връх Мургаш (покрай, който предстоеше да минем беше зловеща – бури с гръмотевици). Имахме постоянна връзка със Зуза, сестрата на Ванката, която прекалено стресирано и притеснено ни информираше за всяка капка дъждец, която има вероятност да падне. На моменти беше изключително дразнеща и Ванката ми разреши официално, когато се приберем да я ошамаря, мислех да се възползвам от разрешението му, много й бях насъбрал за излишното наплашване и негативизъм, което ни пращаше.

 

На разклона за х.Лескова бяхме около 13:20 и решихме да направим стабилна почивка до 14:00 оставихме краката си да починат:     

А Ванката плюскаше винаги, когато намереше време: 

 

 

Бяхме прострели нещата си за съхнене отзад на раниците посредством безопасни игли, но още на 3-я час този ден установих, че мокрите ми боксерки липсват, поръчах на Слави и Миряна да ми ги търсят, когато минават от там на следващия ден, но не таях надежда и знаех, че поне до зареждането на Беклемето ще съм само с останалите 2 чифта..

Следващите часове бяха еднообразни имахме няколко спускания и качвания и солидно количество време прекарани в гора:  

Започна и една неприятна традиция за Ванката да му тече всекидневно кръв от носа:

Появи се интересна радост във вървенето ни, станахме трима: 

 

Срещу половин филия се сдобихме със спътник, който сериозно се понесе след нас и неуморно крачеше с нашето темпо. Малко преди Погледец ни посрещна тази табела:  

 

Наляхме вода, а Джони пи директно от чешмата: 

Продължихме в гора, нашият придружител ни развеселяваше и почнахме да опитваме някакъв тип дресировка и приучаване към команди и име. След около два часа на един кръстопът се оказа, че не сме му били достатъчно интересни и ни изостави без да му мигне окото, дано се е прибрал при стопаните си.

 

Заваля сериозно, но под прикритието на гората, дори нямахме нужда от дъждобрани, както се казва, минахме между капките. Умората се натрупваше, а оставащото разстояние не намаляваше толкова бързо, колкото ни се искаше. Минаваше 19:30 и вече чувствах сериозен глад. Бях реших, че след като излезем от гората, ще вечеряме и решим, как и докога ще продължим. Скоро се случи и отново намокрихме доволно краката си, без да ни е валяло, трябваше да преминем през сериозно количество треви и тръни до кръста, които бяха прясно и обилно напоени от скорошния дъжд. Излязохме на една поляна, от която се откри величествената фигура на връх Мургаш, за части от секундата х.Мургаш отпадна като вариант за нощуване. Знаехме, че се намира зад върха и така или иначе е нужно отклоняване от маршрута, но го пазехме за краен вариант. Часовникът ми показваше надморска височина малко над 1000м., а върхът се извисяваше на 1687 м. Минаваше 20:00, а само до основата на качването му имахме над час, решихме, че ще се придържаме към първоначалния план и ще го подсечем отляво по пътеката, водеща към говедарника на Зла поляна. Трябваше да стигнем до там живи или умрели на челници без значение от часа, тази вечер се очакваше буря. Отново бяхме на предела на силите си въпреки по-нормалното темпо, вече бяхме вървели над 13 часа. Малко по малко през гората със солидна денивелация се озовахме на кръстопътя за Зла поляна и качването на върха, тръгнахме надясно и влязохме в тъмна гора, която преспокойно мога да нарека Зла гора, минаваше 21:00, почти се беше стъмнило, а гората беше гъста и зловеща, включихме челниците си и закрачихме бързо напред. 

 

Чух люти, гръмогласни, македонски псувни зад себе си и разбрах - Ванката сигнализираше, че батериите на GPS-а са се изхабили, нормално, вече над 30 часа го бяхме държали пуснат, продължихме по пътеката без да спираме за смяна, маркирана беше добре и нямахме проблеми. Знаехме, че до говедарника е изкачване и бяхме подготвени, не беше малко, но бяхме силно устремени и мотивирани отново на предела на силите си и вървяхме бързо. За няколко десетки метра стана толкова стръмно, че виждах следващата крачка малко пред очите си, но най-накрая изникнахме на нещо като поляна. Беше тъмно и не се виждаше накъде сме точно. Сипейки още доволно количество псувни, подпомогнат от моя челник Ванката смени батериите и завивайки наляво след 200 метра видяхме светлината на мечтания подслон. Вътре имаше двама мъже на видима възраст над 60г., пред които стоеше привършила тава със салата и изпразнени ракиени чаши. Попитах за подслон и бяхме посрещнати по възможно най-топлия начин, за който си бяхме мечтали. Това бяха най-гостоприемните ни домакини до края. 

 

Съжалявам, че нито вечерта, нито на другата сутрин се сетих да снимам говедарника, но го има по други пътеписи, така че само ще го опиша. Тухлена голяма стая с покрив, където има 4 легла, едното двойно, а могат да спят поне 8 човека и заградено с ламарини и дъски предверие с ламаринен покрив с маса пейка столове, две печки, една за готвене в предверието и една в „спалнята“, осветяваха си с крушка, захранвана от акумулатор. 

 

Още не бяхме успели да събуем мокрите си чорапи и хората вече бяха нарязали втора огромна салата и налели домашна ракия и безалкохолно за всички, от тях искреше искрена, човешка доброта. Разказаха ни, че са от селската кооперация на ботевградското село Врачеш и всеки има различно количество крави, които лятото се пасат тук горе и пропорционално според кравите, всеки от коооперацията се качва за определен брой дни. Те двамата бяха братя и по отделно трябвало по три дена в лятото да са на говедарника, но си ходели заедно, за да не им е скучно. Е, как да им е скучно, като си бяха избягали от ежедневието и жените може би, бяха натоварили ладата Нива с ядене и пиене за една седмица и си слушаха по радиото харно, харно финала на световното. Аз не се сещах за по-голяма идилия в този момент. Въпреки слабия обхват успяхме да се свържем по линията с нашите и назад със Слави и Миряна, за да ги успокоим. Домакините ни се казваха Георги и Костадин и постоянно ни приканваха да нападаме салатата, изстиналите наденички, ракията и газираното безалкохолно. Беше ни неудобно, но виждайки искреността им, нямаше как да откажем. Разказваха ни, че често минават идиоти като нас, дори се опитвали да предлагат пари за подслона, но това била много сериозна обида и отказвали. Ванката се чувстваше доста неудобно, виждах го, как се страхува да яде от храната на хората, но му казаха, как Нивата я е носила и как няма от какво да се притеснява. Слушахме финала говорехме си за нещата от живота, за миналото, за настоящето, за бита, за кравите, за планината.. Споделиха, че х.Мургаш е неподходяща и тотално западнала и разрушена, след като била взета от някакви местни бабаити, които не я поддържали. Сипаха ни и втора ракия, но усетих, че комбинирана с умората, може да не е най-доброто ми решение. Както се казва: Утрото принадлежи на тези, които пият с мярка! Изпратих телефоните им на Слави, те се гласях утре да стигнат до тук, хората казаха, че ще варят боб на следващия ден, така че са добре дошли. Запалиха и двете печки още след идването ни, за да е изсушим в предверието и за да ни е топло през нощта в „спалнята“. Беше съвършено, истинска идилия, бяхме станали свидетели на прословутото, неостанало на много места българско гостоприемство.. Клепачите ни натежаха, легнахме по леглата, домакините ни направиха същото след края на продълженията на финала и така приключихме един доста сериозен като продължителност и разстояние ден, който бяхме преминали успешно с перфектен и запомнящ се за цял живот завършек..