Подготовка - физическа

Не по-малко важна част от самия преход Ком-Емине е и самата подготовка за него, защото самото изпитание е много по-различно от обичайни кратки и популярни маршрути, свързано е с големи изпитания както за физическата, така и за психическата издръжливост. Затова и удовлетворението след осъществяването му е много по-голямо.

Поради важността на подготовката, ще й обърна огромно внимание.

Има два начина за преминаването на Балкана: единият е доста по-популярният и удобен организиран от БФТ преход, в който в рамките на период от около 17-19 дни голяма група от хора почти под строй, преодолява дневните си маршрути с малко количество от храната и багажа си, а основната част от него бива пренасян с микробус от хижа до хижа и от едно място за нощуване до следващо.. Тук е мястото да кажа, че нямаме нищо против тази установена практика, но както се казва – просто не беше за нас. Разбира се много по-голямо удовлетворение донася изминаването на разстоянието със собствени сили, без подобна подкрепа, с целия багаж на гръб и изцяло зависещ от собствените си сили, издръжливост и способности.

Психическата нагласа е много важна, аз лично помнех с подробности разказа на Ачката за премеждията му от миналото лято и приемах абсолютно сериозно начинанието ни, както и Ванката. 

Отлагането е заложено, в кръвната ни група като нация. Въпреки че си падаме една идея по-отговорни и съвестни и ние с Ванката до края на март месец не бяхме направили изключение и не бяхме започнали по никакъв начин да се подготвяме. Малко оправдание бяха останалите довършителни щрихи по висшето ни образование..

По обясними причини в обкръжението и приятелските ни кръгове има солидно количество планинари, така че се оказа, че не липсват и други желаещи да се присъединят към нас. Миряна, моя колежка от университета и добра приятелка и нейният приятел Слави, с когото се знаем отдавна, също сериозно бяха решили да се впуснат в предизвикателството и започнахме на теория да кроим общи планове. В последствие се оказа, че няма как да тръгнем заедно поради разлика в плана и свободните дни, поради различна екипираност и планиране на дните за вървене, но това не беше пречка да се движим много близо и да си оказваме голяма помощ по трасето. Все пак знаейки, че не си единствения идиот в нищото, тръгнал да върви по над 13 часа на ден десетки километри с огромна раница, човек се чувства по-сигурен в лудостта си.

Заради предстоящ концерт на 30 seconds to Mars и Offspring и голямото желание на Миряна да сбъдне тази своя мечта, още през пролетта бяхме фиксирали двете седмици след 12.07 за начални на прехода ни. На теория това са и най-подходящите за преминаването на маршрута, но на практика тази година определено не бе като другите. Постоянните дъждове, несвършващата пролет, липсващото лято и нестабилните метеорологични условия бяха на друго мнение. Бяхме планирали сериозно темпо и приключване за 16 дни (2 седмици отпуск и 3-те уикенда). Ванката предвидливо си беше пуснал и два дена бонус до 29.07, аз не възнамерявах, но неколкократно бях предупредил новия си шеф на работа, че ако на 16-я ден съм на няколко дена от морето, последното нещо, което ще направя, ще е да зарежа всичко и да се върна в офиса, с две думи бях ги подготвил за евентуално закъснение.

Четири години по-рано ми се беше случвало да планирам предварително голямо физическо натоварване и отчасти бях готов. Тогава с Найден абсолютно аматьорски с обикновените си велосипеди преминахме разстоянието от родния ни град Стара Загора до Букурещ. Много добре знаех, какво е да се подготвиш физически и също и колко глупаво е да се претрепеш от умора още 1-я ден, когато стигнахме до Русе (215 км), но както се казва, традициите са, за да се спазват, грешките да се повтарят, а пътеписите, за да попречат за последващи грешки..

Миряна и Слави бяха в много добра физическа форма от постоянни Crossfit тренировки и не можехме изобщо да се сравняваме с тях, формата и на двама ни беше на много ниско ниво. В началото на април направихме зимно качване на Мусала, но това беше първият ми преход от Нова Година насам. На практика с Ванката никога не бяхме вървели повече от 3 дни в планината и подобно начинание беше чуждо за нас, затова трябваше доста сериозно да обърнем внимание на всяка отделна част от изпитанието. Той се захвана сериозно с тичане, когато непрекъснато валящото време позволяваше разбира се, а в последните седмици ударно изкачваше 12-те етажа на блока си с раница, пълна с тежести. Аз успоредно бях заложил на изпитаната схема с велосипеда. Подготовката ни съвпадна с местенето в края на март на офиса ни на работа и с моето желание да заложа на най-удобния и в случаи като моя най-бърз транспорт в градска среда. „С едно колело два заека“ .. започнах да въртя сериозно педалите. 

С Миряна се записахме и подготвяхме за 100-те километра на Обиколката на Витоша. Предния уикенд извъртях 240-те километра от София до Стара Загора и малко по малко навлизах във форма, но по асфалт беше по-лесно. Като абсолютни дебютанти в офроуд колоездене се представихме доста добре и завъртяхме Витоша с еднакво време. Тя беше 23-та от 100 дами, аз в средата 492-и от 953 мъже. За два месеца от края на април до 05.07 успях да навъртя 1000км с колелото и гарнирайки ги с 2 сериозни прехода 3 и 2 седмици преди тръгването ни, де факто завърших физическата си подготовка. Натоварвахме се максимално. Първия, запознавайки се с много приятна компания, вървях Карлово – Рай, като се постарах да ми е тежко със сериозна палатка и багаж на гърба, а на следващия уикенд двамата с Ванката пак за над 10 часа и тежки раници направихме Мальовица – х.Рибни езера, където също спахме на палатка на 2230м. 

В моя случай обаче нещата не бяха розови. По време на  сериозните натоварвания и конкретно при слизанията се появи сериозно напрежение и болка в колената ми. Бях притеснен, защото чувствах добра физическа форма, но една постоянна болка в коляното можеше съвсем спокойно да прекрати целия преход без значение от издръжливостта и силата на останалите мускули. Силното ми желание ме принуди да взема мерки, освен с два чифта наколенки – ластични и магнитни се сдобих и със специални хапчета за стави и сухожилия, които с помощта на Дидо, колега на работа трениращ сериозно и разбиращ от хранителни добавки, подбрахме. Никога не съм ползвал такъв тип лекарства, но в случая се налагаше, не мога да отрека, колената бяха нещото, което най-много ме притесняваше.