Епилог

Ще започна последните си редове с малко статистика от прехода. Разбира се данните са от GPS-а и единствено можем да им се доверим, дори и да има някакви разминавания.

За да реализираме тази своя мечта, двамата с Ванката бяхме прекарали в Балкана 16 дни и 16 нощи. С всички подсичания, слизания от билото и обикаляния сме извървели 630км. Със средна скорост на вървене 3,9 км/ч, което добавяйки денивелацията предполагам е равносилно и на още по-внушителна цифра.

За целия преход изкачихме 22416м. и слизахме 23850м. и ако ползвам аналогията на Тишо мога да кажа, че сме качили два пъти и половина Еверест и сме слезли два пъти в Марианската падина.

Теглейки се в Бургас установихме, че и двамата сме свалили точно по 8 килограма, умопомрачителна цифра, имайки предвид количествата храна, които приемахме.

Това са само цифри и не могат да бъдат дори сравнение с безбройните спомени, които са останали в нас за цял живот, с десетките запознанства и житейски истории, с които се сблъскахме и опитът, който под една или друга форма, са ни предали, с приятелствата създадени в движение и значещи много повече възникнали в такъв тип извънредна среда, със затвърждаването на взаимоотношенията и приятелството изградени между двама души.

Но както до тук така и надолу отново ще си позволя да цитирам Тишо, който казва: „Но какво значение имат цифрите, когато говорим за мечтите на човека?! Те не влизат в рамки и ограничения и никога не трябва да спират.“

Какво са очите ми без гледки? – обичам да казвам често, когато подхващаме следващия преход за поредна среща с планината. Толкова обикновен въпрос, криещ в себе си толкова много. 

Сега точно месец след приключването на нашия преход пиша тези редове в поредна дълга и безсънна нощ. За това кратко време продължавам да си правя много равносметки, за прехода, за хората, за отношенията, за смисъла на всичко и за важните неща в съществуването ни. 

Не случайно Иван бе поставил като под заглавие на плана ни „Едно ново начало“. Не е свършил животът, че да започнем отначало, нито със сигурност нещата не приключват с написването на този пътепис. Но всъщност не бихме искали никога да приключват, защото това, което изживяхме за тези 16 дни по билото на Балкана беше толкова уникално и обсебващо, че не бих могъл да го сравня с никое преживяване. Всичко, което ми се случи, всичко което видях, чух, изпитах беше толкова истинско, толкова първично, че ме кара да се връщам непрестанно към всяка една частица време от тези незабравими 16 дни на това лято.

Показателно е също, че само 2 дни след като приключи прехода отново бях на работа като за първи път в краткия ми трудов стаж нямаше и помен от пост-отпускарски стрес или демотивация. Ефектът беше подобен и с живота ми извън работа, опитвам се и съм на път да постигна хармония, която да е отправна точка за постигането на по-истински неща в отношенията ми с хората. Със сигурност имам трески за дялане, но смятам, че съм на прав път. 

„И все пак защо? За какво бяха всичките болки, рани, постоянно недояждане, недоспиване, обезводняване и пълна преумора? Защото през тези 16 дни далеч не всичко беше спиращи дъха гледки, чист въздух и природа. Водеше се борба за всеки метър във вярната посока и тази борба колкото физическа в не по-малка степен беше чисто психическа. Отговорът е, че човек трябва да не спира да мечтае и да се предизвиква, защото само така ще е пълноценен за себе си и хората около него. Осъзнах и нещо друго, една безкрайно проста истина – нищо, абсолютно нищо друго освен собствените страхове, съмнения и предразсъдъци не стои на пътя към една мечта. И тръгвайки на Ком-Емине аз определено имаше за какво да се боря с този в огледалото. Този път го победих и вече много по-лесно намираме общ език..“

Последното са завършващите думи на Тишо от 2012г., цитат подходящ и отговарящ на начина, по който подобно изживяване те кара да се чувстваш, да усещаш и да възприемаш след завършването му. 

Да, тук си отиде нашата мечта, превърна се в един скъп спомен, но след нея следва друга, защото смисълът на живота е да вложиш смисъл в живота си. Да вървим напред, защото животът не е целта, а пътят до нея! И когато я стигнеш намираш друга цел и пак тръгваш!

Иглен прорез в гроба ми вградете, за да виждам късче синя виз…

Тук в края искам да изкажа за пореден път моите и на Ванката най-най-искрени благодарности към хората, без които нямаше да можем да реализираме мечтата си:

Ангел Бачев – за GPS-а, без който едва ли щяхме да се справим толкова ориентирано и толкова бързо, за транспорта, който ни осигури до хижа Ком и за увереността в успеха ни.

Денка и Иван Дочеви – за страхотната логистична помощ, която ни оказаха, за откликванията на нуждите ни в движение и за това, че съпреживяха с нас всяка една крачка.

Елена и Костадин Иванови – за постоянната подкрепа, загриженост и постоянната връзка, метеорологични прогнози, основателни и неоснователно притеснения и съпреживяване с нас.

Андрей Минчев и Виолета Симеонова – за посрещането и гостоприемството, които ни оказаха.

Миряна Цветанова и Слави Несторов – за голямата помощ при предварителната подготовката, за постоянната мотивираща комуникация по време на прехода и за уникалния пример за кураж, желание и издръжливост, която ни показаха в средата му.

Николай Николаев – за страхотната мотивация, опит, професионализъм, ерудираност и увереност, с която ни зареди по време на прехода и помощта в последствие.
Линк към неговия пътепис: https://nnikolaev.wordpress.com/

Зорница Иванова – за постоянната връзка, метеорологични прогнози, основателни и неоснователно притеснения и съпреживяване с нас.

Стоянка Мурджева – за палатката и наколенките, с които ни услужи, за загрижеността и за постоянната и бърза информация, която ни даваше.

Тихомир Иванов – за страхотния пътепис и история, с които ни помогна значително, както за маршрута, така и за психическа подготовка и мотивация.

Линк към неговия пътепис: http://rvetito.blogspot.com/


Павлин Иванов – за недоверието и мотивацията, с която ни зареди.

Деян Пепелянков – за помощта при избора на хапчета за стави.

И всички останали, които бяха директно или индиректно намесени, интересуваха се и стискаха палци за успеха ни.