Сълзи от щастие - приказен изгрев над Мургана

(за патриотизма на килограм, малките деца, кобрите, дупедавщината и още нещо)

Часът беше 05:59:59. Датата – 16.11.2014г. Случи се в България – една безумно красива и необятна страна, която не сме свикнали да оценяваме, а просто да приемаме за даденост.

Местоположението беше Балкана – Стара Планина. 

Секунда по-късно гръмна Дунавско хоро. Алармата бе надала рев и се впи дълбоко във все още спящото ми съзнание. Трябваха ми няколко секунди, за да си припомня къде се намирам и защо „по дяволите“ тази така хубава и същевременно вбесяваща в случая мелодия ме вади от сладкия сън. Побързах да я изключа, за да спестя ужаса от ранното ставане поне на останалите в стаята. Аз така или иначе бях свикнал да спя по не повече от 5-6 часа на денонощие. Нямаше нужда да го причинявам и на тях, въпреки че бях сигурен – след това ще съжаляват. За части от секундата се почудих дали да не се обърна на другата страна и да постъпя като нормалните хора, но се сетих какво ме очаква.

Бързо събрах дрехите и принадлежностите, приготвени от предната вечер, и се изнизах от стаята. Бях единственият буден по това време в хижата. Предния ден бяхме достигнали до х.Мургана (1430 м. надм. вис.) с велосипеди от София през Златишкия проход и гъста мъгла. Но това е история на друг разказ. 

Какво правех аз в 6 сутринта, по боксерки, в студения коридор на хижата? Подготвях поредната глупост? Поредното интересно приключение? Поне си вярвах, че е второто. Наистина е важно да вярваш. Нещата се случват първо в главата.

Навън беше непрогледно, a температурата – като за средата на ноември – малко над нулата. Виждаше се на не повече от 2 метра в сутрешния мрак. Челникът, който носех, още повече пречеше, отразявайки се в гъстата мъгла и стотиците водни капчици, носени от въздуха. В какво вярвах? Всъщност не вярвах. Бях абсолютно сигурен. И друг път бях попадал в подобна ситуация – всичко долу е в облаци, мрачно и сиво, а там горе излизаш над тях, над мъглата и над всичко земно. Бях сигурен, че тръгвайки сам в нищото, в Балкана, ще се изкача и ще посрещна изгрева при чисто небе.

Предния ден бях яхнал велосипеда с маратонките си за тичане. Планината и колелото по отделно от дълго време са една много важна част от мен, а бягането ми бе сравнително нова страст. Не съм и мечтал, не съм и мислил, че е възможно да изживея подобно нещо. Това беше първият в живота ми случай, в който можех да достигна подобна спортна нирвана. Бяхме въртели до тук с велосипеди, щях да прекарам не малко време в планината, а за първи път ми се случваше да тичам в природата – просто нямах думи! Доближаваше се до съвършенството. Изпълнен с енергия и желание започнах да подтичвам в непрогледната мъгла нагоре към билото на Стара Планина. Челникът повече ми пречеше, отколкото помагаше. Бъфът запотяваше очилата ми, а мислите ми се отнесоха към предходната вечер..

Цяла България бе затаила дъх. Фейсбук се пръскаше от патриотични словоизлияния – Крисия и Кубрат представяха България пред света. Беше дошъл онзи момент, в който отново всички бяха обединени и всички се биеха в гърдите – беше моментът, в който отново бе модерно да си българин. Бях се насладил на песента на малкия ангел десетки пъти преди това, но тази вечер умишлено пропуснах изпълнението и боксовия двубой. Нормален ли съм? Сигурно не. Просто силно се дразня, когато се превръщаме в патриоти за един ден. За един час. За един мач. И след това? – чак на следващия.

Детската Евровизия се бе превърнала в конкурс, който убиваше всичко детско. Бе завъртял своята комерсиална мелачка и караше децата да се държат като възрастни. На сцената бе една малка Уитни Хюстън от късните ѝ години. Освен текста, в нея нямаше нищо детско. Това добре ли е? Впечатляващо ли е? Да накараш едно дете да се държи като възрастен? Убеден съм, че за повечето хора е. Но мен лично ме плаши едно момиченце, давайки интервю, да внимава за всяка дума, която казва, за да не обърка нещо. А дали Криси знае, че тези години никой няма да ѝ ги върне? Дали знае, че ще има цял живот да мисли за дрехи, прически и сценично поведение?

Ясно е, че в България всеки разбира от всичко – футбол, политика, тенис, бокс. Но защо ли само при съответния повод и в рамките на поредното събитие? Хората са го казали – „всяко чудо за три дни“. Е, това ще остане и за малко повече, защото винаги ще се носи онова „продължаваме напред“, изтръгнало се от устата на идола на нацията. Да – Кубрат Пулев се бие за честта на България и за себе си, но това не го прави нищо повече от един боксьор, с когото ме свързва само националността. Фактът, че не харесвам бокса и поведението на тези спортисти, не ме извинява. Но идолизирането и величаенето на подобно поведение ми идва в повече. Умишлено съм гледал много интервюта на Пулев и съм разговарял с хора, имали досег с него, за да не подкрепям тези ценности, тотално различаващи се от моите. За съжаление за мнозинството в България стремежът да имаш дебел врат, здрави мускули, да шофираш лъскав немски автомобил и да спиш с руса силиконова дама е на първо място. Не, благодаря.

Аз просто споделям своите разбирания. Не съм никой, за да оценявам хората. Но избягвам да бъда и „патриот на килограм“ – когато трябва, когато е на мода, когато има годишнина, когато има малък момент за гордост и надежда. 

За съжаление навсякъде около нас е „дупедавщината“ – термин, който от години носи значението на робуването на чуждото, на известното, на модерното. Това робуване ме отвращава постоянно, виждайки как в най-нормални неща се превръщат ходенето на море в Гърция, вманиачаването в някоя чужда марка и празник, плюенето по родното и величаенето на чуждото. Комерсиалността и чуждопоклонничеството са обгърнали всичко и създават изключително непонятни норми. 

Предната вечер, макар и като непряк свидетел, не плаках. Радвах се на успеха на Крисия, която, въпреки порочността в правилата на конкурса, донесе толкова щастие! Не бях псуващ боксов разбирач и не се жегнах особено от развоя на боксовия двубой.

Ако съдбата бе решила друго, щяхме да видим шампиони и сълзи от щастие. Вие щяхте ли да плачете от щастие? Познато ли ви е това състояние? Помните ли кога последно плакахте от щастие?

От раз се сещам за два случая, в които съм плакал така. 

Първият беше през ноември 2010г., когато след 20-часово пътуване с влак видях на живо, посред Виена, два гола на любимия си футболен отбор. След тях последва победа в престижен евротурнир над местния Рапид – момент, донесъл тогава щастие и изпратил в делириум хиляди фенове на футболната игра.

Вторият беше през август 2012г., когато заедно с приятели бяхме на заслон Тевно езеро в Пирин. Мястото, където звездите при чисто небе са най-красиви над България. Бях на върха на щастието в живота си и слушах изпълнена на живо, на китара, една моя много любима песен..

Сега подтичвайки, почти ходейки, правех крачка след крачка нагоре по стръмната пътека. Краката ми бяха мокри до коленете от росата и влагата в мъглата. Това, за което бях тръгнал, сякаш щеше да се случи.  Малко по малко предположението ми се сбъдваше – излизах над облаците. Достигнах митичната Пътека с главно П – маршрута Ком-Емине и точно мястото, където бяхме почивали миналото лято, когато вървяхме по него. Без затруднение достигнах и до набелязаната точка – връх Мургана (1639м.). Не ми беше отнело нито много усилия, нито много време. Но това, което ме очакваше горе, ме остави без дъх и без думи.

 

Пред мен се бе разкрила величествена и уникална гледка. Само в този момент, само в този час, на това определено място, можеше да се види по този начин гледката, която спря дъха ми. Докъдето ми виждаха очите можех да видя пухкавата феерия на облаците, покрили земята под мен. Показващите се на изток и запад върхове разцепваха в този момент бялата пелена на величествения Балкан. Мястото и снимките не са изрязани от списание на National geographic и не са обработвани. Правени са именно в България – в красивите и неповторими обятия на планината.

Бях се загледал към безкрая.

Очаквах изгрева.

Посрещах слънцето, което изгряваше отново. То никога не е същото. Ражда се в един вълшебен миг, отминаващ завинаги. Когато имаш толкова много, всеки следващ ден е безценен дар.

В това време, когато в далечината на изток, далече зад нос Емине, се показа слънцето, в слушалките ми прозвуча строфа от една небезизвестна българска песен. Точно в този момент чух гласа на изпълнителката да пее: „..да посрещна аз зората..“ Не издържах. Усмихнатото ми от неописуемото място, ситуация и чувства лице се обля в сълзи.. Не знаех къде се намирам от щастие. Не знаех да пея ли, да викам ли, да снимам ли. Просто не можех да откъсна поглед от пейзажа пред мен. Не помня да съм се чувствал по подобен начин преди.

Загрял от тичането нагоре, бях стоял на върха повече от половин час, но не усещах студ. Тялото ми явно бе поело от цялостното състояние на духа и не обръщаше внимание на температурата. Бях безкрайно зареден от красотата на обграждащата ме природа.

Реших да продължа на запад в противоположна посока на хижата. Знаех, че ако искам да се прибера, мога да направя кръг и по друга пътека да се върна обратно. Затичах се. Спусках се по росната трева леко и без страх. Чувствах се все едно имам криле.

Видях в далечината връх Баба (Етрополска) – първият с това име по продължението на Стара Планина. Вървейки пеша, разстоянието до там щеше да ми отнеме под 3 часа. Но с енергията, която имах за тичане прецених, че за толкова мога да направя отиване и връщане. Щях да се появя в хижата, когато другите се събуждаха след снощното си пиене и купон. Малко ми оставаше да тръгна, но бях обещал на Миряна (която предния ден отнесе много неоснователни въпроси и шеги, дали не сме и повече от приятели), че ако има гледка над мъглата и облаците, ще се върна и ще я събудя, за да се качи и тя. Знаех, че ще ме убие, ако не го направя и реших да изпълня обещанието си.

Тичах надолу в мокрия клек по коловете на зимната маркировка, водеща към гората. Не се притеснявах за посоката и се бях отпуснал само очите да ме водят, без да се допитвам до GPS.

Не след дълго влязох в гората и през покривката от нападали есени листа на бегом стигнах до хижата. Събудих нея и още едно момче с думите: „Хайде ставай! Цял живот ще съжаляваш, ако не дойдеш с мен!“ Ефектът беше незабавен. Не след дълго отново бяхме изминали пътя до билото на Балкана. Естествено моментът и ситуацията не бяха вече толкова силни, но гледката продължаваше да е убийствена и неповторима.

Следващите събития от деня минаха като един миг – спускането с велосипед до облачната и мрачна низина, карането до Копривщица. Прибирането след това мина като на забързан кадър. В съзнанието ми бе останал изгревът, красотата, усещането, щастието и споменът за сълзите, които ми бе подарил в онази сутрин Балкана.

Няколко седмици по-рано бях разказвал на баба си за пътуването ни до Алпите. Нейният въпрос беше следният: „Кажи сега, Бобо, по-хубави са тамошните планини, нали? Много по-големи, много по-красиви, нали?“ Тогава ѝ бях отговорил същото, което и когато са ме питали коя е любимата ми планина в България.
За мен няма такова нещо като по- и най-. Всяко място, всяко кътче природа, всяка планина е уникално красива за себе си и не могат да бъдат сравнявани, с които и да е други по какъвто и да е начин. Точно както българското по никакъв начин не отстъпва на чуждото по много аспекти. При всеки допир с родното и след всеки следващ спомен съм абсолютно убеден в това твърдение. Не смятам, че съм в състояние да изкажа някакви дълбокомислени патриотически съждения. Но и спомени като този – как един единствен миг в България ме кара да заплача от щастие – ми стигат.

Всички снимки от онази сутрин:

https://plus.google.com/photos/102952881708094385295/albums/6109157644975173473?authkey=CKuP-N6mxLOdDw