35,5 км, 14:00 часа, средна скорост на движение 3,44 км/ч
Всяка
вечер спях като заклан. Натрупващата се умора и безкрайните дни с по над 14
часа вървене си казваха думата. Бяхме легнали около 00:00, а в 7:00 едвам успях
да се надигна. Чакаше ни средно дълъг преход до х.Чавдар затова и ставахме
толкова късно. Нашите любезни домакини вече бяха станали и дори палеха Нивата,
за да се качат на Мургаш и да съберат говедата. Ванката направи жалък опит да
им предложи пари за гостоприемството, добре че имаха работа и не му се караха
много. Благодарихме пожелахме си всичко хубаво и ни казаха само да затворим
вратата с райбера, за да не влизат кучетата. Ванката отвори темата за
среднощната буря, която е бушувала от 4 до 6 през нощта, аз го гледах с
недоумение, не ми повярва, че не съм чул нищо и твърдеше, че е дрънчал целия
говедарник от дъжда и гръмотевиците. Е, ок, нека е дрънчал, аз пък си спах като
пич.
Пристъпихме
към облепване и увиване на краката, няма смисъл да споменавам, че обувките ми
бяха мокри, бяхме свикнали вече, със сандали не исках да вървя дълго по влажен
терен, не ми се рискуваше, само веднъж ги бях тествал за ходене. Ванката
сменяше ежедневно чифтовете, но без особен успех, след като всеки ден бързо се
намокряха. Наблизо имаше течаща вода, но ни бяха накарали да си налеем от
техните големи туби, за да не се разхождаме излишно. На тръгване оставихме на
масата един шоколад и половин луканка, дано са им харесали, затворихме и
тръгнахме към Витиня около 7:45. Разбира се малко се повъртяхме след като
Ванката имаше нужда от десетина минути за събуждане и справяне с GPS-а, писах му черна точка
за ориентиране и поехме по черен път на дървосекачи. В плана пишеше, че до
Витиня имаме 5 часа, взехме го дори за малко повече. Тишо го беше взел
по-бързо, но много по-свеж от нас. Тръгнахме бодро и свежо, както всяка сутрин:
Пътят ни продължаваше през гората като тук там се
откриваше гледка като тази. Не се влачехме спирахме само веднъж за бърза
закуска. Зуза отново ни заливаше с неприятни смс-и за кофти дъждовете, които се
очакваше да ни заливат, на мен не ми пукаше особено, нали така или иначе вече
имах разрешение да я ошамаря. Не помня на колко време от пътя между Зла поляна
и Витиня започна нашият кошмар, но все си мисля, че е било след половината.
Пътят се превърна от черен горски в макадам – ситен, каменист, твърд, подбиващ
ужасно ходилата. Комбиниран с натоварванията предните дни беше същински Ад. Тук
някъде Ванката, повлиян от комбинацията на макадама, мазолите си, подбитите
крака и натрупаната умора, роди може би най-забавната реплика през целия
преход: „Човек, вече знам, как се е
чувствала малката русалка, когато са й поникнали крака!“… трябваше ми
известно време да се свестя след изцепката му, но наистина си беше на място,
чувствах същото:
Почивахме
на няколко пъти по този начин и изобщо не исках да тръгвам. По-късно през деня
се чухме със Слави и Миряна и ги предупредихме за участъка. Изненадващо за мен
те не бяха тръгнали рано и отпочинали от Тръстеная, за да гонят Зла поляна. В
последствие и след известно губене бяха решили да спят на Лескова, правилно
решение с оглед на разкаляния след бурята път и темпото, с което са се движели.
Ден по-късно, когато се чух със Слави, проклинаше същия този макадамов път, по
който слизахме. Той сподели, че в последния километър се е чудел, дали няма да
е по-лесно и безболезнено да се търкаля надолу, вместо да стъпва.
С
цената на много болки, минавайки над един от тунелите на Витиня, се озовахме на
стария път и една изоставена бензиностанция. Зад нея имаше чешма, там беше и
туристическа спалня Витиня – място, където пловдивската група щеше да нощува.
За нещастие нямаха нищо за ядене и пиене и както разбрахме по-късно от Слави и
Миряна, които са били там на следващата вечер изобщо не се препоръчва като
място за спане.
Не
бързахме много, направихме си дългата обедна почивка и бяхме спокойни, защото
сайта bulgarian-mountains.com
твърдеше, че до х.Чавдар имаме само 4 часа – абсолютна лъжа,
която след нас бе потвърдена от още няколко източника.
Маркировката
продължаваше по асфалт по пътя за Долно Камарци, но се отклоняваше по завой
наляво, след още известно време по асфалта пътеката влизаше в гората отново в
ляво, отклонение, което първо пропуснахме, завеяни в разговор. След наложилото
се няколко стотин метрово връщане Ванката получи втора черна точка за
ориентиране. Влязохме в гората, в по-голямата си част пътеката се движи покрай
оградата на горско стопанство, на две места има резки леви завои, които също
могат лесно да се пропуснат при невнимание. След повече от два часа излязохме
на върха на прохода Арабаконак – най-ниският такъв в Западна Стара Планина.
Починахме леко притеснени от гръмотевиците, идващи от към Ботевград, но всичко
беше в реда на нещата, знаехме, че там ще вали и валеше. Снимахме се с
паметника на Александър II,
който живот и здраве се надявахме да срещнем още веднъж на връх Шипка, където има абсолютно същия.
След него следва доста сериозно изкачване, вие се
черен път, който на три пъти се минава направо по директни шорткът-и вместо да
се обикаля по него. Тук продължиха вчерашните неволи на Ванката с течащата от
носа кръв. Не знаем, дали от качването или по друга причина, но в рамките на
два часа само около седем пъти имаше кръвотечение. Местността явно се ползваше
от ловци, на места имаше изковани пейки и маси. След известно време стигнахме
до едно доста култово място и надпис, който бях виждал няколко пъти по снимки и
във филма за миналогодишния преход:
Абсолютно откровено, винаги съм си мислел, че просто става
дума за някаква гавра, докато след 20 метра не видях това:
Еми,
не беше гавра, копривите си бяха там, а на всичкото отгоре не бяха и отъпкани.
Преди нас бяха минавали единици, големите групи бяха все още зад гърба ни и
трябваше сами да си прекарваме път. Бях си свалил крачолите още сутринта, като
се постопли и сега не ми се занимаваше да ги слагам отново, бях се прежалил и
тръгнах напред. Щеките в ръцете ми се превърнаха в доста бързо и свирепо
движещи се косачки. Ванката държеше дистанция от поне два метра зад мен, за да
не пострада от безкомпромисните ми замахвания и поголовна сеч. Следяхме
маркировката и отъпканите единични следи и това ни изигра лоша шега. В един
момент освен меката растителност попаднахме и в доста сериозни храсталаци с
остри и гъсти клони и бодли. Наложи се да ползваме GPS трака, но знаехме, че Тишо тук също
се е лутал, комбинирано с това, че той е минавал през най-сухия период на много
суха година направо си се бяхме загубили. Опитвахме да следваме трака, но на
места беше повече от невъзможно. Пробвах се да вляза в ролята на прокарващ път,
но гъстите трънаци на места ни принуждаваха да лазим и да се връщаме. Целите
крака и ръцете на двама ни бяха сериозно изподрани, а шалтетата ни още пазят
следите от тази негостоприемна местност. За капак на същото и заръмя, абсурдно
беше да слагаме дъждобрани, след като и така трудно се движехме, но след не
повече от 20 минути лутане успяхме отново да видим маркировка и я последвахме.
Вече минаваха пет часа от Витиня и все очаквах, че не ни остава много до
х.Чавдар. GPS-ът обаче
показваше друго. Вървяхме в гора, прескачахме паднали дървета, газехме в кал и
си тананикахме мелодията на Марио. Хижата не е на самото било, но и
отклонението за нея не е много драстично, стигнахме до отбивката и хванахме
дясната пътека. Продължихме да прескачаме огромни локви. Не можех да повярвам –
от Витиня бяхме тръгнали в 14:00, дори и да бяхме изгубили час с двете малко
заблуждавания и кръвотеченията просто беше нереално, минаваше 20:00. Трети
пореден ден щяхме да вървим над 13 часа и да пристигнем като трупове след
21:00. Това очакване и надминаване на 4-те часа между Витиня и х.Чавдар
подейства и на двама ни твърде демотивиращо. Не, не беше реално, взехме
разстояние давано за 4 часа, за 7:30. Ванката направи трето объркване с GPS-а, но този път за щастие
беше в добра посока, каза ми, че до хижата в права линия остават около 600
метра, а тя изникна пред нас след не повече от 50м. в 21:20. Две седмици
по-късно Ванката ми сподели, че тук е било един от двата пъти, в които е мислел
за отказване. Притеснявал се е силно, че не можем да поддържаме добро темпо и
само си изцеждаме силите, гонейки непостижими цели. Аз бях повече бесен,
отколкото отчаян.
Бях
идвал тук преди време с компанията и се бях запознал с хижаря – интересен тип.
В хижата имаше само един канадец, а една двойка беше опънала палатка. Оказаха
се също комеминейци, но тръгнали преди десет дена без навигация и карта, лутали
се по билото, слизали няколко пъти до села за пазаруване и ориентир, хората бяха
айляци. Така или иначе бяха решили, че това ще е последната им точка и от
няколко дни бивакуваха пред хижата и си почиваха. Внесохме необходимата
хигиена, минавайки през банята и опирайки всичко мръсно от предходните два
дена, между които на Зла поляна нямахме тази възможност. Явно вече бяхме
претръпнали с болките в краката, дългото вървене и умората, дори не обърнах
внимание на бъзика на хижаря за странната ми походка на една страна. Всеки ден
мажех колената си с Алгезал уж профилактично, надявах се гелът и хапчетата,
които пиех да предотвратят проблеми. Упсаринът също беше задължителен всяка
вечер. Не че имаше кога да ни хване мускулна треска, след като просто не
спирахме, но все пак си ни тонизираше. Чудо беше, че имаше нещо за ядене.
Хижарят на Чавдар е всеизвестен с нежеланието си да готви без предизвестие и с
липсата на каквото и да е друго освен бира. Попитах го за Кола и получих
отговор, че следващото място, от което ще мога да си купя Кола, ще бъде Бургас,
защото в планината никой не си правел труда да зарежда такива неконвертируеми
стоки. Е, не беше прав, до Бургас на абсолютно всяко място и хижа освен Чавдар
имаше газирани напитки, но човекът си е направил своя избор. Вечеряхме леща със
сандвичи, като Ванката се задоволи само с две чинии, като втората си сипа сам,
след като на хижаря не му се занимаваше. 4-та останали ни почерпиха ракия, но
нямахме глътка като снощи, едвам изпихме половин чашка от добро възпитание и се
качихме да спим. Беше ни наплашил, че нямаме шанс да стигнем до Планински извори,
пък и очаквахме да вали сериозно тази вечер. Решихме да го мъдрим на сутринта и
се трупясахме в хубавите леглата. Разбира се не знам, кога е легнал Ванката и
какво се е случвало през нощта.
Няма коментари:
Публикуване на коментар