Подготовка - логистична

Тук е моментът да споделя и причината да пиша този пътепис. Причината е информацията, да, информацията, която е толкова важна в наши дни и която толкова помогна и на нас в нашата подготовка. Ако дори на един човек, прочел тези редове, този пътепис успее да е от полза за по-лесен път, по-добро ориентиране, по-добро разпределение на силите и постигане на целта, то трудът няма да е бил напразен. Казвам го точно от позицията на човек, докоснал се и възползвал се предварително от ноу-хау на вече успешни хора, успели да извървят и буквално изживеят Ком-Емине. Не сме чели десетки, но няколкото пътеписа, които прехвърлихме и един конкретен бяха в основна помощ за всеки един наш ден.

Става дума за разказа на Тихомир Иванов – Тито от 2012г, който лесно може да бъде намерен чрез google и не веднъж ще използвам, цитирам и давам за пример.  Докосвайки се до тази история, успяхме още повече да се мотивираме и да опознаем, какво ни чака и как да си вземем поуки или пък изобщо да не послушаме съветите в него. Сигурен съм, че Тишо, както свикнахме да го наричаме с Ванката, няма да се сърди за цитирането, самият той продължава ежегодишно да помага на много хора с разказа и споделяйки GPS траковете си.

Трябва да си призная, че има и втора причина в момента да будувам пред текстовия файл. Преди месец, когато Иво Иванов представяше в Хеликон-а на Витошка пред 300 човека книгата си – сборник от статии „Кривата на щастието“ ми каза, че хората които толкова се вдъхновяват и оценяват статиите му, самите са творци и че трябва под една или друга форма да показват тази своя същност. Е, при мен не е така, не съм творец, но поне имам оправдание да седна и скучно, хронологично да излея спомените си от това уникално начинание..

Ванката се бе заел и подробно разчертаваше план на маршрута. Щяхме да носим палатка и чували, но само за случаи, че се наложи. Щяхме да се целим в хижи, но не на всяка цена. Тук беше и едно от разминаванията ни в плана с Миряна и Слави. Те тръгваха само с чували и гонещи заслон и хижа всяка вечер, ние бяхме решили да вървим до откат и ако се наложи да бивакуваме на хижа „под небето“. Както казва Тишо: „Първата жертва във всяко начинание е планът“, ние бяхме решили да го спазваме, но прогнозата за времето не мислеше така.

Екипировката е изключително важна при подобен тип преходи, удобните обувки, небезкрайно тежкия багаж бяха много важни. На мен не ми се наложи да купувам много неща, взех си единствено сандали за втори чифт обувки освен моите три-годишни трисезонки и „по-сериозен дъждобран“ пончо на Ферино, който умишлено поставих в кавички, защото първо не свърши никаква работа, второ в тази дъждовна година така или иначе ни трябваше див късмет, за да избягаме от дъжда. Останалите неща ги имах, тук ще напиша и основния багаж, който сложих в 80+15 литровата Алпинист на Ташев, която ми бяха подарили преди години: палатката ни беше еднослойна и ненадеждна, но само 1,5кг, която представляваше психологическа защита, чувал, шалте, 2 фолиа, сандали, хавлия, челник, фотоапарат, слънцезащитен крем, 3.2л бутилка вода (най-голямата възможна в магазина), батерии, щеки, дълъг панталон със свалящи се крачоли, къси шорти, 3 тениски, 3 чифта чорапи, 3 чифта бельо, полар, мембрана, сандвичи за 4 дена, ненужно голямо количество ядки (1.5кг), 5 шоколада, 4 бейкролса и малко количество лекарства, бинт и лепенки. Бяхме се разбрали аз да нося палатката, а аптечката и всички нужни за нея консумативи бяха във Ванката. Тук може да видите типичния хаос при стягане на багажа, а на по-долната снимка – патентованите ми и постоянно получаващи комплименти 24 филии за 12 сандвича.

Ванката сериозно се оборудва, много добре знаехме недостатъците на огромните тежки раници, но не смеехме да оставим неща, които ще ни трябват. Той също се сдоби с 80+15 литрова Ташевка, само че Кентавър с отделение за кемъл бег, взе двулитров + две бутилки 1.5л и 0.5л, които не пълнеше винаги, но бяха необходими в безводни участъци. Взе си също така чувал, шалте, втори чифт трекинг обувки..

Слави и Миряна също се бяха оборудвали и подготвили доста сериозно, но както вече казах, бяха заложили на по-правилната стратегия, а именно – максимум 13-14 килограмови раници, без палатка и леки първоначални преходи. Де факто се разделяхме на два отбора, тръгващи в близък интервал от време, които да се следваме и помагаме в продължение на билото.

С храната по хижите бяхме планирали ядене за максимум 5-6 дена, тук идваше и сериозната роля на поддържащия ни екип. Родителите ми бяха в бойна готовност в Стара Загора и готови с плана за идване до Беклемето  (Троян - Кърнаре), където е много удобна дестинация за това. Бяхме направили план 3 дена по-късно да се видим отново на Предела (Прохода на републиката(Хаинбоаз)), който е на 60-тина километра от Стара Загора и където по план трябваше да спим, а родителите ми можеха без проблеми да дойдат след работа. Последния уикенд преди тръгването (05-06.07) бях оставил за почивка и за разлика от Ванката, който „проучваше“ Лакатник – Тръстеная се прибрах до Стара Загора, за да подготвя и инструктирам поддържащата група. Оставих им графика ни, накупих за зарежданията сериозни количества шоколади, сникърси, батерии, ядки, локуми, газирано (изключително нужно). Също така за всеки случай оставих и по 1 чифт дрехи, ако случайно нещо ни остави по пътя и 1 чифт мои необувани Лидл-ски трекинг обувки, които между другото са адски качествени и подходящи за хора, правещи няколко прехода в годината и нежелаещи да инвестират голяма сума пари в скъпи обувки. Бях взел моите предната есен за 40лв за дълбока резерва при форсмажорни обстоятелства. Надявах се освен храната и батериите да не опираме до другите неща. Оставих им и по 200лв. за всеки един от двамата, които при нужда да вземем на второто зареждане, просто за да не носим от началото с нас излишно големи количества в брой.

Остана последната изключително важна част от екипировката – навигацията. Както казва Тишо, трябва да си много голям оптимист, за да тръгнеш само с карта и разчитащ на маркировката, защото на места липсва с километри. Бяхме слушали от Ангел предходната година за дълги часове лутане и загубване, коствали му повече от половин ден, знаех и за други случаи от една приятелка, вървяла го 2010г. В това нечисто и мъгливо време, наистина си беше самоубийство да тръгнеш „на усет“. Да, както се казва: „Баба ти цял живот в Балкана с GPS се е ориентирала“, но ако имаше, сигурно щеше да го използва.

Бяхме готови, ако не намерим, дори да си купим един, но Ангел тук ни спаси и ни услужи със своя, знаейки много добре, какво му е било без такава джаджа миналата година и каква психологическа тежест пада от плещите ти, когато не мислиш за ориентиране, а се концентрираш върху останалите свалящи морала фактори като умора, време, срокове и т.н. Не можехме да опишем признателността си, бяхме му и все още сме безкрайно задължени, на всичко отгоре, той ни закара и до Ком.. 

Вече бяхме в последна седмица, Ванката мина през Стена-та, за да ни направи по една годишна планинска застраховка за 30лв. Все пак трябваше поне да ни „смъкнат“, ако се случеше нещо нежелателно. Вторник вечер се бяхме събрали в Ангел за GPS инструктаж и последно обсъждане на плана и прогнозата за времето. Даваха го отвратително – от неделя до четвъртък бури с гръмотевици, а за края на следващата седмица и началото на последващата също валежи. Нямаше какво да се направи, на такава година бяхме попаднали, толкова жадувано, планирано и подготвяно начинание не се отлага с една година. Обсъждахме отлагане със седмица на тръгването, нямаше да имаме бюрократични проблеми с отпуските, но кофти прогнозата и за тогава, започващият седмица след нас национален поход на БФТ и изгарящото нетърпение да тръгнем ни отказаха. Всичко беше решено по план, петък вечер след работа трябваше да се срещнем с Ангел на хотел Плиска, за да ни закара до новата хижа Ком. От там да тръгнем на челници, да спим на палатка на връх Ком и събота рано сутрин да се впуснем в предизвикателството наречено Ком-Емине. Тук ще напиша и 15-дневния план, който Ванката на база разказа на Тишо и часове и разстояния от сайта на bulgarian-mountains.com беше скалъпил и който в последствие бяхме принудени да променим. Въпреки, че звучи прекалено оптимистичен в началото и в края си, се оказа напълно реален и постижим със сериозно вървене, все пак носихме палатка и във всяко време можехме да си позволим объркване. В отделните дни ще обърна внимание на часовете и разстоянията.

Ден 0: София – х. Ком – връх Ком

Ден 1: Връх Ком – х. Тръстеная

Ден 2: х. Тръстеная – Зла поляна

Ден 3: Зла поляна - х. Чавдар (или х. Кашана)

Ден 4: х. Чавдар – х. Планински извори (х. Кашана – х. Ехо и спестяване на един ден)

Ден 5: х. Планински извори – х. Козя стена

Ден 6: х. Козя стена – х. Добрила

Ден 7: х. Добрила – х. Тъжа (или х. Мазалат, но няма смисъл)

Ден 8: х. Тъжа – х. Бузлуджа

Ден 9: х. Бузлуджа – х. Предела

Ден 10: х. Предела – Агликина поляна 

Ден 11: Агликина поляна – Котел

Ден 12: Котел – горско стопанство Елешница

Ден 13: горско стопанство Елешница – Дъскотна

Ден 14: Дъскотна – Козичено

Ден 15: Козичено – Емине 

Бях уверен в способностите ни, притеснявах се само за едно, както казва Тишо: „Само краката да ме слушат, пътя ще го намеря.“, аз бях със същото верую.