Ултрамар...преходът с главно У
СтаРа Планина
100х24?
Що е то и има ли
почва у нас?
Яде ли се? Пие
ли се? Стават ли хубави селфита с него?
Въпросите са кой
от кой по-логични. Не са много хората, запознати с приключението, носещо това
име. Аз също допреди година-две бях от непросветените. Причината е проста –
липсата на комерсиализация. Неголяма част от планинарите в България са наясно,
а смея да твърдя, че броят на бегачите, осведомени за провеждането му е
минимален. Най-точната дефиниция ще си позволя да открадна от организатора Станислав
Стоилов и главен виновник за това ултра събитие – „поход по билото на Стара Планина с изкачване на вр. Ботев, Голям Купен,
Левски и др. Същността е в рамките на 24 часа да изминем разстоянието от х.
Мазалат до х. Ехо“. (http://planina.e-psylon.net/viewtopic.php?p=95257#95257).
Неслучайно дефиницията поход е подчертана няколко пъти и недвусмислено се
подчертава несъстезателния характер на проявата.
Това беше и
магията, която ме заплени най-силно. Тук липсваха големите корпоративни
спонсори и гръмка рекламна кампания, нямаше ги популярните бегачи и
състезателите с взривоопасни прякори, отсъстваха известността, таксата,
подкрепителните пунктове по трасето и жаждата за надмощие. „Ударението при това мероприятие е върху издръжливостта, духа и
волята.“ Магията бе в предизвикателството човек да се изправи срещу
невъзможното на пръв поглед начинание – да премине повече от половината
Централен Балкан единствено и само по билото в рамките на едно денонощие. Неслучаен
маршрут, изключително живописен, силно техничен на места с алпийски характер в
участъка връх Ботев – хижа Добрила и същевременно изпълнен с безкрайни
изкачвания и открити пространства. С две думи това бе трасе, предлагащо всичко
в еднакви количества на хората, дръзнали да приемат предизвикателството, готово
да приеме всеки без ограничения и скрупули. Точно възможността човек да се слее
с Балкана за толкова солидно количество време, да потърси хармония със себе си
и да подложи тялото и способностите си на неимоверно натоварване са основната
причина да привлича участниците отново и отново година след година. Всички до
един бяхме планинари, хора слели се с природата и поели от нейното необятна тайнство.
"Защото
дълбоко в себе си планините са като хората - за да ги обикнеш, първо трябва да ги
опознаеш..." - Килиан Жорнет
Ефектът в мащаба
и разстоянието, посочен в наименованието, е постигнат. Доста респектиращо и
необнадеждаващо е за всеки здравомислещ човек възприятието да се преминат 100
километра за 24 часа. На практика разстоянието е 70 километра, но времетраенето
по нормален график и багаж е около 27 часа, непрекъснат ход. Идеята и пожеланието
са, колкото е възможно повече от участниците, потеглили от началната точка –
хижа Мазалат, да достигнат, живи и здрави, със собствен ход до крайната – хижа
Ехо.
Как стигнах дотук?
Никога не съм харесвал думата „поход“, асоциацията, която ми носи винаги е била
с военна операция. Личното ми предпочитание е преход. Чисто информативно веднъж
бях чувал в планинарските среди за тази лудост, но срещата ми с една легенда
миналото лято избистри повече представата ми за събитието. Изникващият от
мъглата maratonec, прибиращ
се на всеки две години в България, пристигащ винаги преди останалите, бе
оставил почерка си върху проявата. Неведнъж съм споменавал името Николай
Николаев и влиянието, което оказа върху мен. Разказите му за СтаРа Планина
100х24 на живо и след това синтезирани в интернет блог-а му, ме убедиха, че
това е проявата, която ще ми позволи да се насладя максимално от допира с
природата и ще ме накара да се чувствам истински щастлив. След преминаването на
Ком-Емине миналото лято петчасовите преходи вече не представляваха чак толкова
голям интерес. „Апетитът идва с яденето“ гласи народната мъдрост, така и при
мен по-мащабните натоварвания взеха превес. Преминаването се превърна в мечта и
бе едно от първите неща, което през декември 2014 г. се появи в списъка ми за правене
за 2015 година. Подготовката и участието в състезанието за Обиколка на Витоша – Витоша 100 бе само ордьовър. Кулминацията предстоеше, несъстезателният шедьовър
на този тип събития наближаваше, а нагласата ми за това ултрапредизвикателство
бе изцяло положителна.
В деня на
провеждането на обиколката на Витоша се появи и дългоочакваната покана за СтаРа
Планина 100х24. Традицията щеше да бъде спазена – за 13-та поредна година
посредством планинарския форум Станислав Стоилов от Пловдив приканваше познати
и непознати – хора свързвани от любовта си към природата и планината да станат
част от този поход. Постоянството и сериозността
будеха уважение. Безвъзмездността, нежеланието за нещо в замяна и подготвените
предварително тениски за всеки един от участниците го засилваха още по-силно.
Докато в
очакването на Витоша 100 търпението бе взело превес, тук нещата стояха другояче,
жадувах деня, в който ще се озова на хижа Мазалат готов да се гмурна в магията
на Балкана. Датата бе изненадваща, по неофициална традиция се очакваше да е
седмица по-рано. Поради тази причина още от пролетта бях отписал посещаването
на Националния фолклорен събор „Рожен“ 2015. Съдбата обаче пак бе раздала
картите, така че отново да мога да се възползвам от „програма максимум“. Бях
занемарил сериозно подготовката си. След неочаквано добрия резултат на обиколкатана Витоша, реализираното безаварийното преминаване на българската част от Европейския
маршрут за пешеходен туризъм Е-4: Витоша – Верила – Рила – Пирин – Славянка –
от Драгалевци до българо-гръцката граница и останалите ангажименти, тичането бе
останало на заден план.
Тичане ли казах?
Да, всеки можеше сам да прецени по какъв начин да се опита да достигне до
финалната точка – хижа Ехо. Традиционната практика беше със сериозно заредена
раница, високи планински обувки и помагащи щеки хората да вървят по маршрута за
време между 16 и 22 часа. Но имаше и такива, които искаха по възможно
най-бързия начин с минимално тегло, леки раници и бързи крака да изпробват
беговите си умения. Естествено състезателният характер официално липсваше, но
всеки може сам да прецени за каква цел, време и постижение иска да се движи.
Такъв е бил и случаят на Николай, който след десетки състезания в Австралия в
последното си участие тук през 2012 година, летейки по билото, бе поставил и
най-добро време на дистанцията – умопомрачителните 10 часа и 41 минути.
Аз успях да се
раздвижа няколко пъти в трите седмици между Е-4 и проявата, но натоварването не
беше максимално. Скоростното качване на Черни връх от Драгалевци, тичането
надолу към Железница и връщането по обиколната пътека към началната точка бе и
най-сериозната ми подготовка. Доста добре наподобяваше и елементите, които ни
очакваха в Балкана. Още преди него исках да пробвам, а след това вече бях
твърдо решен, както до Черни връх така и на СтаРа Планина 100х24 щях да
използвам помощта на планинарските си щеки. Щяха да ми бъдат от огромна полза
на изкачванията въпреки желанието ми да тичам. От години съм се сраснал с тях,
когато вървя в планината и прецених, че няма да са ми в такава пречка при
по-бързо предвижване, а напротив. Николай предлагаше да направя поне едно бързо
качване до Голи връх и още две-три тичания, но Роженския събор и възникналите
неочаквани ангажименти бяха приоритет. Официално бях загърбил максималната
подготовка и се бях настроил да се насладя на прехода, без да си давам много
зор. От над хилядата бегови километра подготовка през пролетта преди обиколката
на Витоша все трябваше да ми е останала някаква база. Желанието ми беше да
завърша по светло и вярвах, че поне затова ще ми стигнат възможностите.
Датата
24.07.2015, проявата – 13-та подред, участниците традиционни в по-голямата си
част, температурите – изпепеляващи, зарядът – приятелски и несъстезателен,
емоцията – силна.
Така започна
моето четиридневно гмурване в Балкана:
Денят на
провеждане по традиция беше петък, заради запълнените хижи през почивните дни. Основният
проблем – озоваването на хижа Мазалат преди старта. Варианти имаше достатъчно,
но всеки един от тях включваше за работещите минимум ден, препоръчително два
отпуск. За щастие бях спестил един ден от Е-4 и въпреки предвидените много за
отдавна плануваното огромно европейско велопътуване през август успях да се
измъкна от офиса за още едно приключение. Да е жив и здрав колегата Дидо и все
така готин и отзивчив! Задочно се познавах с Росен от Казанлък, като приятел на
бивша колежка и сериозен бегач, отдавна бяхме осъществили връзка и ми беше
отправил страхотно предложение. Нямаше как да откажа дядо му да ни вземе от
гарата на Павел баня и да вървим само последната част от маршрута край река
Габровница (https://www.strava.com/activities/352223476).
Алтернативата беше от север с автобус до Габрово, такси до хижа Партизанска
песен и 2-3 часа пеш по билото. Услугата му беше неоценима и се чудех за
варианти, за да се отблагодаря. През пролетта предварително бяхме говорили и с
Алекс, че иска да вземе участие, вървейки, но неотложни ангажименти в работата
я бяха възпрепятствали. Докато бях във влака ѝ писах, че съм решил да тичам
вместо Николай и ѝ обещах, където не мога символично да вървя и заради нея. Тя
се усъмни, че ще уважа него повече, но се примири и каза, че ще го преглътне.
Раницата ми не беше никак лека, за щастие немалка част от теглото бе под
формата на храна, която щях да ликвидирам още в четвъртък, бананите - преди
старта, но дори и това нямаше да я сведе до прилично тегло. С пълни два литра
вода и останалия багаж беше равносилна поне на 3-4 килограма, ако не и повече.
Никак не беше комфортно да се тича с толкова багаж, бях го пробвал и до Черни
връх и в Западен парк предишната сряда. Нямам намерение да споделям, че носех –
електронна книга за из път, калъф за и диоптрични очила, допълнителна батерия
за телефона и още няколко напълно излишни неща. Радвам се, че Николай едва ли
ще прочете това :) , няма да разбере :) и няма да ме нахока за
неподходящия подбор :) , защото в противен случай съм
сигурен, че ще хване първия самолет и още през август ще си дойде до България,
за да ми прочете едно дълго и поучително конско на тема подготовка и сериозно
отношение към прехода.. (тогава не го знаех, но за мое огромно щастие той
наистина си дойде през август :)
)
Бях се опитал да
поспя повече предните нощи, но естествено не ми се отдаваше. Във влака дремнах
малко и на Карлово получих съобщение от Иван Гърбев. Питаше ме да не би да съм
в същия влак. Знаех, че ще се качва от Габрово и не знаех кой е същият влак, но
му споделих къде съм и след минута се появи ухилен от съседния вагон. Знаех, че
е отказал на Росен предложението за транспорт и сподели, че ще слезе в
Казанлък, откъдето с пикап със Станимир от Шейново ще се качат доста високо и
близо до хижата, за да спестят, каквото и да било натоварване преди прехода.
След него се появи и още един мъж, който ни попита, дали не сме за Павел баня и
Мазалат съответно. Оказа се, че се познават по ник-ове от планинарския форум и
въпросният Владо е доста общителна, интересна и харизматична личност – приятел с
Боян Петров, имащ няколко височинни експедиции зад гърба си. С него слязохме на
Павел Баня, където Росен ни очакваше и с помощта на дядо му стигнахме почти до
началото на кривата пътека, излизаща направо на хижа Мазалат. По пътя взехме
още един участник, слязъл от същия влак – Лъчо от Русе, който беше тръгнал да
върви разстоянието, което ние спестявахме. Бяхме безкрайно благодарни за
услугата на дядото на Росен и се опитахме да го овъзмездим, но той не даваше и
да се продума. Неусетно вървяхме по непрекъснато качващата се пътека. В
началото Лъчо се метна в един от вировете на реката, за да се разхлади, но ние
се възползвахме от дебелата сянка през целия път. Още в 13:50 бяхме на хижа
Мазалат и се явявахме едни от най-първите. Само организаторът Станислав беше
там с още 3 момчета и бързо се запознахме и настанихме. След като обядвахме,
убихме малко време с приказки, бира и събиране на слънчеви лъчи, които никак не
бяха слаби. Изключително много се притеснявах от жегата и обезводняването. Температурите
бяха непоносими и на 1500 метра надморска височина. Криехме се на сянка, която
на следващия ден нямаше да имаме на разположение..
Малко по малко
се събирахме, прииждаха нови и нови лица. Повечето се познаваха – от предишни
участия, от форумни сбирки, от безброй преходи в планината и от общи родни
места. Като скоро попаднал в средата, нямаше как да не остана малко встрани,
нямах желание да се набивам на очи излишно, все пак бях новобранец. Като
вчерашен келеш, разбрал за форума и регистрирал се миналата есен след
написването на пътеписа за Ком-Емине, нямаше и как да съм навътре в нещата. В
интерес на истината бях чел разказите на Николай за нестихващото общуване преди
и след събитието и сега разбирах какво е имал предвид. Беше ми доста приятно да
стана част и да попивам десетки разговори и истории, а на моменти и аз да
споделям откъслечни такива. Както се пошегува Златко от Търново, „Нормалните
хора, когато се съберат, обсъждат кога, къде и с кого са се напили“, а нашите
разговори се въртяха покрай любопитни планински премеждия – кой в кой улей се бил
подхлъзвал зимата, в колко непрогледна мъгла се бил губил и къде и как бил
бедствал. Като новобранец наистина беше доста интересно да се докосна до всички
тези хора и истории. Срещнах се и с Роман Сидоркин, който миналата седмица
самостоятелно бе вървял до Ехо, защото в утрешния ден бе възпрепятстван и беше
дошъл в четвъртък за подкрепа и среща с познати и приятели. Поздравих го за
стилния фото пътепис - От Мазалат до Ехо за един ден
(https://www.facebook.com/roman.sidorkin/media_set?set=a.10152968571161301.1073741878.707401300&type=1&l=7aeb2afda3) ,
който беше споделил по-рано онлайн, а той веднага ми отвърна, че е запознат с
блог-а ми.
Пристигнаха
повечето участници. Станислав ни записа, подари ни по една тениска с
тазгодишното лого и надпис на събитието и се снимахме заедно.
Гърбев и
останалата задружна компания от пикапа бяха дошли навреме. Немалка ловешка
група, от която тогава познавах само Цецо Банев, също се присъединиха. Хижата
се напълни и дори останаха хора, които да спят по пейките в столовата. При олелията
отвън видях една физиономия, позната ми само от снимки. Гърбев явно познаваше
всички и на живо и онлайн и веднага ме увери, че това е Владо от Бургас –
най-добрият приятел на Николай. Сега го познах, заедно бяха тичали Вихрен –
Мусала за 27 часа, а миналата година го бе посрещнал на Ришкия проход, за да
достигнат без проблеми за ден и половина до Емине. Личност, на която
предварително се възхищавах и с която исках да се запозная. Представих се
сконфузено и разменихме няколко реплики за общия ни приятел. В приказки и
поредните две бири вечерта настъпи, всички искахме да си легнем по-рано, за да
сме свежи и отпочинали на следващия ден. Иван беше тотално вманиачен, беше си
принтирал „пищов“ с разстоянията, изкачванията и времената на Николай от 2012 и
своето от миналата година. Съмнение нямаше, той самият признаваше, че цяла
година се е подготвял основно за този ден. Целта му беше време под 12 часа, но
за всички беше ясно, че има желанието и нужната подготовка, за да се доближи и
до рекорда на маршрута. През цялата вечер се притесняваше, че няма да има и
други по-сериозно бегачи, с които да тича заедно за пейсъри. По предварителна
информация се очакваше някаква машина от Търново (Калин Василев ако помня
правилно името) и Георги Маджаров – Гьоко, но те двамата така и не се появиха. На
теория Гърбев нямаше да има силна компания за поддържане на темпо. Малко преди
да си легнем в хижата влязоха поредните двама закъснели участници – силно
зачервени и уморени. Споделиха, че за разлика от другите идват не от Партизанска
песен, а от хижа Коза стена (почти в края на утрешния ни маршрут)!?! Момичето
беше високо и русо и като че ли ми беше познато, а момчето каза, че са тръгнали
в 6:30 и им е отнело 15 часа в непоносима жега и неприятно обезводняване.
Идваха, за да се присъединят към нас и утре да направят обратно официалния
преход. Главата ми не го побираше, щяха да бягат и изминат над 130 километра за
два дена с изкачване над 7000 метра. В последствие от останалите разбрах, че
дамата се казва Мария Николова и била една от най-добрите бегачки в България, а
придружителят й Цанко Стойков също изобщо не бил случаен. Цялото начинание беше
с цел подготовка за маратона на Монблан, за който Мария тренирала. Заслужаваха
огромно уважение!
Легнах си около
22:00 с идеята да стана в 4:00 и до 5:00 да съм в кондиция за тичане. На сутринта
Росен сподели, че изобщо не е могъл да спи. Аз за щастие, нямам проблеми със
съня, а и четирите бири предния ден явно бяха допринесли за качеството му.
Опитах се да дозаредя телефона си и да се настроя за натоварване. Около 5 без
малко Станислав ни извика пред хижата. Искаше да пусне „бегачите“ първи, за да
не се блъскат след това с вървящите по тясната пътека. Бяхме само десетина. Зад
нас тълпа от челници чакаха началото. Общо 60 човека тръгнаха преди съмване в
онази сутрин от хижа Мазалат. Поклон!
Росен и Иван
побягнаха напред – нищо неочаквано. Поех трети и леко в тъмното известно време
поддържах темпото им. Опитах се да се превърна в най-бързо отказалият се
участник за всички времена, като след по-малко от километър на тесен участък от
пътеката при подсичането на връх Вълчата глава кракът ми пропадна встрани, но с
помощта на щеките и съдбата не успях да го изкълча и нямаше последствия. След
това, едно завързване на маратонката и продължаващите доста бързо напред двама
лидери ме разубедиха да ги гоня. Иван имаше цел, Росен беше надъхан за
състезание и нямаше да го пусне лесно, така че челниците им малко преди мен и
фигурите им впоследствие малко по малко се отдалечаваха. Продължавах кротко – с
подтичвания по равното пространство и спусканията, а баирите захапвах сериозно
със щеките, вървейки мощно. Не след дълго челниците се оказаха, развиделяваше
се. Бях сам с mp3-плейъра,
само един от средно голямата групичка зад мен поддържаше по-бързо темпо и ме
застигаше.
Бе ми отнело около 50
минути да стигна до Русоватец и преваляйки направих няколко крачки вляво към
първия видян жалон от зимната маркировка. В този момент мъжът зад мен пое
надясно и се затича по дясната редица колове, която продължаваше към Тъжа..
Естествено, левите бяха за Малък Кадемлия, не се бавих изобщо и се залепих за
петите му. Моментното объркване беше обяснимо, три пъти бях минавал оттам, но
последните два в гъста мъгла и веднъж преди години. Нямаше дори как да се
запозная с изпреварилия ме участник, спускането беше стръмно, пътеката тясна и
скоростта доста добра. След като излязохме на равното му се представих. Оказа
се, че тичам със Станислав от Велико Търново, който подобно на Иван бе започнал
да се занимава с тичане в последната година и половина. Беше с 11 години
по-възрастен от мен, което изобщо не му личеше. А, аз си мислех, че съм
започнал да бягам късно – чак на 26. Надявах се и на тяхната възраст да мога да
го правя, както сега. Станислав сподели, че за него това е първо сериозно
голямо тичане/състезание/преход и не иска да се натоварва много в началото.
Темпото ни надолу и по равното около кръста и гроба на Дядо Филю беше прилично.
Пред нас в далечината се виждаше Ботев, където трябваше да сме след само
няколко часа, а на изток ... ах на изток предстоеше да се покаже слънцето.
Спускахме се
скоростно през Гърмяната гора, където на един от кръстопътите с главния път Станислав
пое по него, откъдето го върнах, посочвайки му продължението на пряката пътека.
Ха, изравних го, вече станахме 1:1 след грешката при тръгването ми към Триглав.
Долу в ниското под 1500 метра надморска височина беше доста хладно. Не спирахме
за обличане, но за сметка на това заредихме водните си запаси от реката. Бях
тръгнал с около литър от хижа Мазалат и не бях пил много. Реших да оставя
кемълбег-а, с колкото течност има и напълних малко в резервната празна бутилка,
която носех за Траверса (Ботев - Добрила). В движение изгълтах един десерт със
шоколад и ядки, за да не се разтопи по-късно. Малко по малко олекотявах багажа
си. По дървения мост пресякохме реката и захапахме сериозно пътеката нагоре към
билото. Беше малко след 6:30. Щем не щем първото сериозно качване за деня
започваше. Както се казва в една моя любима планинарска поговорка: „От тук до
върха е само надолнище!“ :)
Редовете до тук успях да напиша в седмицата след
прехода, а долните са сътворени половин година по-късно при леко избледнели
спомени, но с все така силни чувства от онзи ден.
Станислав ме
остави да водя, наклонът не беше подходящ за тичане, а и сериозните ми крачки
нагоре явно му дадоха увереност, че можем да си бъдем от полза с едно сериозно
темпо. Споделяхме си различни истории и доста бързо и неусетно се озовахме на
билото в началото на качването на Юрушка грамада. В подножието на върха се
виждаше Росен, който не изглеждаше особено свеж. Станислав едва сега разбра, че
напред са само той и Ванката Гърбев, беше си мислел, че напред има поне 6-7
човека. Тази близост до челото го накара да вдигне оборотите и бързо да подгони
вървящия неособено бързо нагоре Росен.
Останал сам се
вглъбих в размисъл върху извора на силата, която отделните хора получаваха, за
да се изправят срещу подобен тип натоварване. През този ден успях да срещна и
различа отделните нюанси на мотивацията, която теглеше напред под една или
друга форма всички нас, които бяхме стъпили на билото на Балкана в една неравна
борба с предразсъдъците и очакванията. Иван се състезаваше със себе си, с
Николай и с времето, летеше напред в надпревара с часовника. Моята цел също не
беше тайна, липсата на Ники в България и времето и пламъка, които ми беше дал в
последните месеци с разговори, планове и вдъхновение бяха достатъчно
основателни, за да се опитвам да изживея СтаРа Планина 100х24 и за него .. в
негова чест. Освен това и самата мисъл за такова сериозно приключение доста стабилно
ми гъделичкаше егото и в съзнанието ми ме доближаваше до границата между
възможното и невъзможното. Ясна беше мотивацията за подготовка и на Мария и
Чанко. Роман бе намерил сили и време самичък да извърши това изстъпление срещу
тялото си и да преодолее невъзможността си да се включи в този ден с
останалите. За пример бяха също така и всички останали мъже и жени тръгнали
тази сутрин от Мазалат с тежки раници и реална представа, че при добро стечение
на обстоятелствата след повече от 20 часа живи и здрави ще се озоват на заветната
хижа Ехо…
Запазих
стегнатото си темпо нагоре и не го последвах. Във вече отслабената откъм мощ
фигура на Росен Станислав може би виждаше една лесна хапка за своята уста и разчистване
на пътя си към челото, а аз нещо съвсем различно. Нямах представа в какво
състояние е и дали ще се втурне също да гони Гърбев, но в помогналия ми вчера
да се кача лесно до хижа Мазалат младеж аз виждах нещо друго – приятна компания
за тичане, добър пейсър за деня, а защо не и приятел за още много приключения и
предизвикателства занапред – както се и оказа впоследствие.
Сам, без човек до мен, и
с известна доза мързел се добрах на върха и въпреки демотивиращите очертания на
Ботев и никак малкия Параджик пред него реших, че е време да се поразкърша.
Надолу естествено беше лесно, но в тези часове започваше една задочна битка с
температурите. Ясно беше, че няма да се отървем от тоталната жега в прогнозата,
но къде и колко щеше да ни удари, зависеше от нас. Надолу, нагоре на квадрат и
малко по пътя в края и се приближих до заслон Маринка. Отказвам да сложа
ударението на първата сричка, както май е правилно, навикът си е навик, а
баирът си е баир. 300 вертикални – к‘во му плащаш, веднага се сетих и за
„ревящите 40“, станали нарицателни от пътеписа на Тито Иванов за прехода му до
Емине и нашето преименуване с Ванката на качването от заслон Ботев до върха на
– „ревящите 35“. Ревеш и качваш, ревеш и качваш и така 40 минути.. От
противоположната страна, където се намирах не беше никак различно – една идея
по-полегато и все така отчайващо и несвършващо стръмно. На всяка крачка
благодарях на щеките и на решението ми да тръгна с тях, не че досега не ги бях
ползвал на немалките качвания от Тъжа насам, но просто не спирах да оценявам
помощта им в този ден. Бях изгубил Станислав от поглед, а Росен все още беше
малко напред и ту се показваше, ту се скриваше зад неравностите на терена.
Според записа на трасето 30 минути по-късно съм бил на върха. Умопомрачителен е
фактът, че само 3 часа и половина след началото на хижа Мазалат бяхме на
най-високата точка на Стара Планина. Часовникът показваше 8:31, а времената в пътеводителите
ряпа да ядат. Почти бях настигнал Росен, когато той се втурна надолу към заслон
Ботев. Дори не ми мина през главата да спирам тук горе, от 5-та на 4-та, мръсна
газ и транзит надолу. В движение си направих дежурното селфи с любимата ми
стена с надпис „С България в сърцата“ и го подгоних по петите.
Тук вече си
следваше сериозното спускане. Пътеката надолу симетрично виеше на серпентини,
но за мен това беше просто ненужен факт в периферното зрение. Бях в режим
свободно падане .. директно надолу .. всяка крачка с 20-30 сантиметра по-ниско
.. всеки скок с няколко неизвестни .. всяка стъпка все по-въздушна от
предходната .. С помощта на гравитацията буквално летях по склона, чувствах се
жив, усещах се за моменти извън тялото си .. мога да кажа, че тук за първи път
в живота си почувствах наистина като планински бегач, отпуснал съзнанието си и
наслаждавайки се на скоростта, адреналина и природата едновременно. Беше
страхотно
За по-малко от
десет минути бях долу и настигнах Росен, който беше спрял за вода на заслона.
Попитах го как е, но още преди да ми отговори в погледа му бях прочел състоянието
му. Явно прекалено рано и доста неочаквано за него беше „ударил стената“. Комбинацията
от бързия старт, недоспиването и сериозните изкачвания го бяха извадили от
строя и го бяха приземили малко по-назад от мястото, на което бе предполагал,
че ще се намира. Разделих краставицата, която носех дотогава с него, за да се
посъвземе. Напълнихме вода и лека полека се отправихме към Жълтец. Дори не
влязохме да поздравим хижаря Христо. Преди 8:45 вече бяхме излезли от двора на
заслона. В далечината виждахме две фигури запътили се на запад. Не знам защо
толкова наивно в началото предположихме, че са Станислав и Иван, но в
последствие си дадохме сметка, че няма как да са толкова близо пред нас,
особено след като Росен беше видял Станислав изобщо да не спира на заслона.
Предстоеше Траверса –
Ръбът на Балкана! Така наречения Алпийският траверс Ботев – Добрила или Добрила
– Ботев, както е планинската му последователност за преминаване, представлява
част от най-трудните за преминаване билни участъци в Стара Планина по
международния туристически маршрут на дружбата Ком-Емине. Срам не срам ще си
призная, че това беше едва вторият ми опит за минаване. В непрогледна мъгла,
силен вятър и неспиращ дъжд преди година с Ванката за седем часа бяхме успели
да стигнем от хижа Добрила до заслон Ботев в сериозно тогава за нас изпитание.
7-9 часа беше и ориентировъчното време, което отнемаше на хартия при нормално
ходене. Не знаех колко сили има Росен, но предстоящото не беше подходящо, за да
се провери.
Успявахме да
подтичваме на доста малко части от пътеката. Както се вижда и на GPS следата, съумяхме
успешно да финтираме Млечния чал и Жълтец и да спестим доста метри излишна в
случая денивелация. Подсичайки ги дори запазихме и доста прилично темпо на придвижване,
но скоро бяхме принудени да преминем към вървене. Спомените ми между
Костенурката и Купена са откъслечни, беше отдавна, но в съзнанието ми ярко
изпъкват постоянните сблъсъци с ниските хвойни, които като ножове се врязваха в
голите ми глезени, няколкото спъвания в корени и камъни и залитания, които само
благодарение на щеките не успяха да се превърнат в сериозни пречки за
по-нататъшното ми участие. Ходехме доста стегнато и Росен имаше възможност да
се възстанови. Бяхме тръгнали от заслон Ботев преди 9, адът тепърва започваше,
24 юли за мен беше най-горещият ден в живота ми дотогава, облаци нямаше, оттук
нататък слънцето не знаеше пощада.
Част от
автентичността на този преход е и снабдяването с така необходимата ни вода –
живителната течност, без която всяко едно подобно начинание бе обречено на
неуспех. На първи поглед изтъркано клише, но на практика животоспасяваща
истина. Неслучайно се бях снабдил с допълнително празно шише от половин литър,
което специално за тази част също да напълня. На чешмата на заслон Ботев напълних
два литра и половина студена вода и се напих като камила. Може би тази малка
подготовка ми помогна доста в следващите часове. Всеки предупреждаваше точно за
този участък, Мария и Чанко бяха споменали, че тук са били силно дехидратирани
във вчерашния ден. Бях посъветвал Росен да обърне повече внимание, но с цел
ограничавание на теглото той заложи само на две половинлитрови бутилки –
грешка, която отчете впоследствие.
Около Кръстците се
разминахме с две момчета с големи раници. Нямаше нужда да ги питаме откъде
идват и накъде са се запътили. Беше повече от очевидно – отиваха пеша на море J Почти няма друго
логично обяснение срещата на хора на това място в работен ден от седмицата в
разгара на почивния сезон. Те на секундата потвърдиха очевидните ни подозрения
и веднага ме попитаха не се ли казвам Боян?!? Бях малко изненадан в началото,
но веднага направих връзката, че бях сложил бъф-а на главата си по начина, по
който миналото лято се предпазвах от слънцето и са ме разпознали от снимките в
пътеписа. Дори се оказа, че преди десетина дена си бях писал с едно от
момчетата няколко дена преди да потеглят към връх Ком. В планинарския форум
бяха публикували план по дни абсолютно аналогичен на нашия – директно
взаимстван от преминаване ни година по-рано. Няколко дена по-късно единият беше
споделил, че се е наложило да бие отбой още при Искър на Гара Лакатник, но
приятелят му продължавал смело напред. Оказа се, че във вчерашния ден отново са
се събрали на Добрила и първият със свежи сили, а вторият, геройски без почивка
от Ком, продължават на изток. Страшно се накефих, че сме били от полза с нашето
изпълнение и последващото описание и им пожелах успех към сбъдването и на
тяхната мечта. В рамките на петнадесетина минути се срещнахме с още една малка
група този път от 4 човека, които по познатия сценарий правеха малки, но
последователни крачки към Емине. След като се поздравихме, набързо обсъдихме и
с тях движението и плановете им и с лекота по металните въжета се озовахме на
върха на Купена. Отдавна се бяхме зарекли, че ще отделим няколко минути за
почивка. Росен изгълта последните си капки вода, аз загризах един бар с шоколад
и мюсли и започнах да ровя в книгата на върха. Не ми отне много, за да намеря
листа, на който се бяхме овековечили миналата година и с широка усмивка и
зареден от спомена бях готов да продължа към Добрила. Тук вече ми беше по-познато.
На 01.01 от хижа Амбарица заедно с още две момчета и добрата помощ на зимните
котки се бяхме качили до тук и разстоянието до връх Амбарица не ми се виждаше
много.
Намерих страницата от миналото лято с моя почерк, този на Ники след нас и
на Миряна ден по-късно.
Веднага след
металните въжета, възползвайки се от приятния наклон на пътеката, която подсича
връх Малкък Купен, се затичах с желание напред, но скоро осъзнах, че Росен не
последва примера ми. Все още не беше в кондиция, а и имаше още някаква болка,
която му досаждаше. Бях леко раздвоен и разочарован, но след като така или
иначе не бях тръгнал за рекордно време или позиция на финала, прецених, че е
по-добре да се движим заедно и да си бъдем опора по пътя, вместо егоистично да
се разделим и бъхтим по пътеките самички. Все пак не го оставях да се отпуска,
давах му зор и леко се предвижвахме напред. На качването на Амбарица бях
дръпнал петдесетина метра и му оставих на пътеката резервното ми шише от
половин литър, до което все още не бях прибегнал. Знаех, че до Добрила не
остава много, а той имаше нужда. На върха ме настигна и ме попита какво е имало
в бутилката. Толкова добре му беше повлияла свежата течност, че отказваше да
повярва, че не съм сложил някаква изотонична напитка в шишето. Умереното ни
темпо и изчакванията бяха дали възможност на трима души да ни настигнат. Не се
бяхме бавили, дори времето ни от заслон Ботев до хижа Добрила от три часа беше
повече от впечатляващо за представата ми за преминаване на тази част от
маршрута. Но от известно време виждахме преследвачите назад по билото, а някъде
около кафеза на връх Амбарица Владо ни настигна и продължи надолу към хижата.
Явно се бяха придвижвали доста стабилно до този момент след първоначалното
изоставане покрай Триглав.
Заветната сянка
и студената вода в хижа Добрила дойдоха като дюшеш на всички ни. Бяхме яли
малко досега и всички се нахвърлихме като озверели на студените таратори от
кухнята. По обясними причини никога не съм бил фен точно на това място, както и
на новата хижа на Седемте рилски езера, но в случая нямахме избор. Аз изядох на
екс един пакет с вреден чипс, който носех заради съвета на Николай да приемам
сол по време на натоварването в жегата и бях готов за тръгване. Росен, Владо и
дошлите малко след нас Тошко и Станимир също привършваха с почивката си и се
подготвяха за останалата част.
Бяхме преминали
по-трудното – големите изкачвания, Ботев, трудните части по Траверса и сега
оставаха само някакви си тридесет и няколко километра до хижа Ехо във възможно
най-горещото време от деня. Вътрешно продължавах да се боря. Отдавна можеше да
съм тръгнал вместо да чакам другите да направят същото, но все пак за себе си
бях взел решението да остана с Росен до края. Заради новопоявилите се болки не
беше в състояние да тича пълноценно и вариантът беше да ходим нататък. Той все
пак се опита да притъпи болката и след като тримата вече бяха тръгнали и ние се
отправихме към изхода на хижата и хванахме пътеката към Дерменка. Беше след
12:00.
Още в четвъртък
се бяхме уговорили, че след тичането днес на следващия ден ще се върнем до хижа
Амбарица (40км) за започващия тридневен Фестивал на боровинките, където и
двамата имахме много приятели и познати. Радост, приятелката му, щеше да му
донесе чувал и палатка. Усещах нотки на гузност в гласа му, той също се бореше,
с болката, с умората, с желанието да е бърз и със страха от отказване. Беше му
неприятно, че ме бави и не можем да тичаме напред, а и сам осъзнаваше, че няма
нужда на никого да доказва, че може да извърви оставащия път до хижа Ехо. Здравето
му в случая и ситуацията бяха наклонили везните към един напълно логичен край.
Той реши, че неговата СтаРа Планина 100х24 2015 завършва тук на няколкостотин
метра от хижа Добрила. Едно решение, което в никакъв случай не беше срамно, а
напротив – беше повече от прагматично и логично с оглед на обстоятелствата и
възможните последствия след това. Просто това не беше неговия ден и месец. По-късно
наистина успя да покаже колко добре е подготвен и колко сила има в краката си
по време на потопа, в който взе участие в Родопите на персенкското състезание
Орехово Ултра.
Стиснахме си
ръцете като и двамата знаехме, че тези няколко часа прекарани заедно бяха за
урок, бяха за смирение, бяха за издръжливост, бяха за сприятеляване и за
подкрепа, така необходима и полезна по време на трудния терен – няколко часа,
които нямаше да завършат тук в тази гора, а, живот и здраве, ще бъдат основа на
още десетки такива в планините :)
Разделихме се, пуснах
ръката му и моментално хукнах напред. В следващия момент вече се бях понесъл по
пътеката надолу в гората. Спускането беше неусетно и доста приятно, а сянката
дебела и пазеща от убийствената жега. Усилих слушалките, повиших темпото и
полетях след другите. Имаха повече от пет минути преднина и се опасявах, че
няма да мога да ги настигна. Все още не мога да си обясня как след изцеждащите
40 километра до момента успях да намеря сили за такова темпо. Движил съм се с
под 6 минути на километър – скорост, която в свежо състояние по принцип
поддържам, но и мотивацията ми определено беше друга.
Исках да
настигна Владо. За мен нямаше друга мисъл в онзи момент. Разбрах за този преход
от Николай, започнах да тичам и се озовах на това място вдъхновен от Николай.
Мястото, където с годините той заедно с най-добрия си приятел е тичал рамо до
рамо, далеч от покварата на цивилизацията, от оковите на ежедневието, от
набъбването на годините. Там, където са се чувствали истински, живи, свободни
заедно и мястото, където сега нямаше как да бъдат, разделени от хилядите
километри до Австралия.. Аз бях тук заради него, аз бях тук вместо него, аз бях
той макар и в доста по-неподготвен откъм сили вариант и наистина му дължах да
тичам редом до Владо. Тези мисли се въртяха в главата ми и ускоряваха краката
ми.
Настигнах Тошко
и Станимир малко преди подсичането на Гердектепе, Владо беше тръгнал преди тях,
а и изглеждаше по-свеж преди това. По тясната подсичаща пътека от юг ги следвах
възпитано, нямаше нужда да се блъскам и да ги изпреварвам в и без това дерящата
пролука от хвойни. Веднага след като излязохме след върха им казах, че ще се
опитам да го догоня и хукнах надолу към гората преди Дерменка.
Тичах като
обезумял. Ситуацията беше повече от абсурдна. Гонех Владо като най-големия си
съперник, а всъщност го преследвах като приятел. Вярвах, че мога да го настигна
и само се надявах след това да мога да поддържам неговото темпо, за да завършим
заедно накрая. Залутах се за кратко в гората и след реката се качих към хижата
не толкова, за да пия вода, колкото да видя дали не е спрял там. Туристите
отвън не го бяха виждали, предположих, че е подминал с идеята да спре на Орлово
гнездо. Хукнах нагоре по баира и след още едно възвишение пред мен се откри
по-добра гледка. Успявах да обходя голяма част от предстоящото пред нас било и
не виждах никого по него. Явно Владо беше продължил още по-напред и се беше
откъснал безвъзвратно. Трябва да призная, че рухнах повече психически,
отколкото физически, бях възлагал големи надежди в преследването и наистина ми
се искаше да потичаме заедно един до друг.
Станимир и Тошко
ме застигнаха, отново разменихме позиции и продължихме с нашата „прескочи
кобила“, започнала от Добрила насам. Възползвах се от тяхното постоянно темпо и
се присламчих към тях. На заслон Орлово гнездо Бай Наско ни посрещна с
очакване, но така и не се сетих да го питам за Владо. Попълнихме запасите си с
вода, защото следващата беше чак на Козя стена, хапнах малко ядки за енергия и вкупом
продължихме напред. Станимир участваше за пореден път и беше свикнал с ултра
натоварванията, сподели, че има два Персенк-а зад гърба си и доста умерено
диктуваше скоростта ни – с леки ходения на качванията и постоянни тичания на
спускане и равно към Беклемето. Следващите километри се изнизаха под знака на
умората, жегата и ината, бях извън комфортната си зона и тялото ми отдавна
искаше да си почине. След прохода Троян – Карнаре вече предпочитах да вървя
бавно и внимателно на безкрайното подсичане от север на Падалото. Търпимостта
на болка на краката ми отдавна беше преминала връхната си точка и достигна до
неподозирани граници – още от сутрешната тъмна гора покрай Вълчата глава край
Мазалат, през злобните коренища и хвойни около Кръстците и Костенурката до
поредната доза твърди и дерящи досадни пречки от Беклемето чак до Ехо. Умората
дори не беше толкова силен фактор, колкото неприятните дразнители, но пък
бързото придвижване на Станимир и Тошко ми даваха необходимата мотивация, за да
не спра. Подсичането на Козя стена също не мина безпрепятствено, прескочих една
змия, която Тошко дори не беше видял, прескачайки я тичайки. Спъвах се често,
ползвах щеките за баланс и на ум сипех цветущи изрази, проклинайки
неприятностите. В интерес на истината нямах право да се оплаквам, освен
очакваната умора не бях почувствал никакви физически болки или контузии, което
беше най-важното, малко треволяк не трябваше да ми прави впечатление.
Оставаше малко,
но както на Витоша 100 месец по-рано, точно последните километри се усещаха
най-дълги, най-трудни и най-невъзможни. Всичко е в главата, както каза след
това Гърбев. В края на подобен тип натоварване започва да ти се губи смисъла,
мотивацията е нулева и само въпрос на воля е да не се откажеш при идването на
критичния момент..
На качването към
връх Боба Станимир ускори крачка, а Тошко реши, че ще остане известно време, за
да си почине и ме отпрати да не го чакам. През целия ден бях минал през
различни етапи в представата си за финала. Още в началото покрай Тъжа си
мислех, че има шанс със Станислав да тичаме и завършим заедно след Гърбев и
Росен, след това бях решил до края да не се разделям с Росен и да стигнем заедно
на Ехо, а в последствие безкрайно много исках да направя същото с Владо. Сега
нито един от сценариите не беше на дневен ред и дори се очертаваше да съм
самичък. Станимир рязко ускори към хижа Козя стена и го виждах пред мен на
няколко минути бягане.
По пример на
Иван Гърбев и добрата практика от Витоша 100 и в този ден се бях заредил с
няколко енергийни гела, от които бях изял само два. От останалите нямах нужда
да използвам на база на натоварването и предстоящото, но тогава почувствах
тотален отлив на сили и желание и изгълтах единия. Пласебо или реално усещане,
но веднага ми се вдигна тонуса и пристигнах почти свеж на хижата. Запътих се
към вътрешността, за да напълня вода, но хижарите и гостите им, които стояха на
масите на терасата отпред, веднага ме отпратиха да продължавам. Станимир току
що бил тръгнал. Казаха ми, че бил „взел-дал“ и няма да имам проблеми да го
изпреваря. Ха-ха-ха, аз да не бях „цъфнал и вързал“, щом той беше „взел-дал“. Послушах
ги, завъртях петите на 180º и чух зад себе си: „Виж му краката, виж му
краката!“ Далеч бях от мисълта, че се възхищават на мощните ми прасци и
тръгвайки погледнах надолу. Комбинацията от роса, пот, жега и прахоляк бяха
обвили долната част на крайниците ми в плътна черна обвивка, приближаваща се до
кора и силно наподобяваща модерните впити чорапи използвани сред бегачите.
В прилив на
адреналин и енергия хукнах нататък. Наистина след петдесетина метра видях Станимир
да се изкачва по горната пътека към хижа Ехо и не след дълго го настигнах.
Както аз, така и той бяхме доста далеч от мисълта да правим някакво финално
надбягване в последната отсечка към финала. Типът на проявата просто не беше
такъв, спортсменското надделяваше, генералния несъстезателен замисъл се
спазваше. Заприказвахме се и споделихме доста интересни случки в останалата
част. Гонехме целта от 13 часа, която той си беше поставил предварително. В
интерес на истината, когато на Беклемето ми каза, че времето ни е около 10 часа
и 50 минути наистина не вярвах, че можем да се вместим в 13 часа до Ехо. Дори и
да се бяхме втурнали да прескачаме скоростно по стръмните пътечки към Ушите,
гаранцията, че ще успеем не беше голяма.
Е, наистина не можахме,
но подсичайки Кавладан, изкачвайки последната стръмнина, получавайки заедно
аплодисментите на Иван Гърбев и Станислав и завършвайки тези 70 километра със
споделено време от 13 часа и 22 минути, наистина се чувствахме като победители.
Бях пристигнал по светло, бях направил един доста приличен дебют и бях сбъднал
една огромна мечта. https://www.strava.com/activities/353089336
Напълно
заслужено в типичния си стил Иван беше засмукал една от безбройните бири, които
щеше да пресуши до края на вечерта и ни подкани да се запишем в списъка. Имахме
споделено трето време.. ТРЕТО ли? Как ТРЕТО? Къде е Владо?!? – шокиран и
неразбиращ попитах Гърбев. Не го бяха виждали... Иван беше пристигнал за умопомрачителните
11 часа и 03 минути и беше пожънал плодовете на интензивната си подготовка.
Времето му беше само на 23 минути от рекорда на Николай от 2012 г., Станислав
бе дошъл половин час след него, а Владо го нямаше.. Не можех да асимилирам
какво се случва. Беше тръгнал преди нас от Добрила, не бяхме успели да го
настигнем и изпреварим, не беше спирал в никоя от хижите и все пак го нямаше. Докато
се чудехме се и обсъждахме, дойде и блудният син. Петнадесетина минути след нас
Владо успя да достигне хижа Ехо след кратко объркване и продължаване към хижа
Незабравка в гората между Добрила и Дерменка. Веднага се сетих за отклонението
и неясната маркировка, която щеше да подлъже и мен в препускането ми тогава, но
бързото сверяване с GPS-а
ме бе насочило в правилната посока. Жалко! Съжалявах, както аз, че от много
бързане да го настигна съм го изпреварил, така и той, че ако е знаел колко
силна мотивация съм имал да бягаме заедно е щял да се забърза повече и да ме
настигне. Усмихвахме се на ситуацията и го оставихме за догодина, пък току виж
тогава и главният виновник за познанството ни се присъедини към следващото издание :)
Следващите
часове минаха неусетно, бърза хладка баня за прегрялото ми тяло и изключително
черните ми крака. Супа, бира, завършващ участник, супа, завършващ участник,
бира и пак супа и салата, не съм сигурен за поредността, но беше нещо такова. При
липсата на друго вегетарианско мисля, че успях да опустоша 3 купи с различна чорба,
няколко филии с хляб и една салата. Първите няколко часа след пристигането ни
вече ми се сливат, но случилото се по залез успя да ме извади от транса ми
тогава.
И за всичко това
беше виновен Николай. Бях щастлив, че познавам Николай Николаев! Беше се
навършила година, откакто се бяхме запознали. В събота на 19.07.2014 г.
(най-дъждовният ден в живота ми) един младолик странник влезе в топлата столова
на хижа Тъжа и ни съобщи, че е дошъл до там от връх Ком за 5 дена.. разстояние,
което на нас бе отнело 8..
Прекарали бяхме
заедно само 2 дена и 4 нощи и истински се радвах, че запознанството ни не беше приключило
след типичното за планината поздравяване или след отдалечаването географски.
Въпреки 15-те години разлика във възрастта и 13 000 километра разстояние, които
ни делят, продължихме тази качествена комуникация оттогава и след хиляди
изписани редове отново бях безкрайно благодарен.
Година по-късно бях
успял да изтичам "неговия ултрамаратон/преход" - Стара Планина
100х24, в който два от три пъти е пристигал първи и където прашясалият му в
паяжини рекорд от 10ч 41' стои неподобрен вече трета година. На мен тези 70
километра ми бяха отнели 13ч 22' (в най-горещия ден в живота ми), но знаейки
способностите ми и желанието ми повече да се състезавам със себе си,
наслаждавайки се на природата, предполагам, щеше да ме разбере.
Ако миналото
лято ми беше казал, че година по-късно ще съм избягал 2 класически и 2
ултрамаратона и общо над 1200 километра, щях да повдигна вежди заинтригувано,
да го попитам за подробности и невярвайки да го изслушам..
Благодарен съм,
че ми отвори очите за тичането и удоволствието, което може да носи, благодарен
съм за помощта и мотивацията, която ми даде!
За втори път в този ден ме попитаха: „Ти не се ли
казваш Боян?“! Шок! Група млади и наслаждаващи се на почивката след
дългия ден ходене комеминейци се излежаваха покрай масите до хижата. След като им потвърдих ми споделиха,
че са чели повече от веднъж пътеписа за К-Е от миналото лято и са доста добре запознати с изпълненията
ни тогава. Разказаха ми как им е помогнал при подготовката и планирането на техния преход. Почувствах
огромно удовлетворение и отплата за безсънните нощи писане от лятото на 2014г. Беше ми много приятно въпреки
скоростното преминаване на половин Централен Балкан да се пренеса в тяхното
изживяване ден по ден, през техните перипетии и бъдещи планове. Тръпката си
остава завинаги, няма бивш комеминеец J Концепцията им беше много идейна и
интересна за мен – след стандартната пешеходна практика, плануваха след
Бузлуджа да продължат с велосипеди в равните и подходящи за това части на
изток. Бяха много свежи психически въпреки натоварванията и наистина много
приятна и готина компания. Радвам се, че успях да запазя контакт и след това да
стана свидетел на техния финал. Героите Ева, Ани, Симеон, Димитър и Галин,
които вървяха и въртяха по равно и се справиха храбро с жега, мазоли, умора,
тежки раници, коприва, чакъл, пържени филии, спукани гуми, счупено ухо (на
колело) и достигнаха своето ЕМИНЕ - https://www.youtube.com/watch?v=oPJN2yoLQGE
Почерпиха ме с ракия, разменихме си профили онлайн и продължихме да разпускаме, изпращайки един безкраен, но много значим и истински ден прекаран в Планината. Спокойствието се нарушаваше от поредните аплодисменти, с които поздравявахме всеки следващ пристигнал, а те никак не бяха малко. С изпращането на деня списъкът с пристигащите участници се увеличаваше. Прехвърлихме се в хижата и продължихме да обсъждаме трасето, приключението, случките, смешките и нещата, направили деня ни така уникален и различен от всеки друг. Хората продължаваха да идват, нижеха се като светулки по билото от Козя стена с челниците си в чистата и прогледна нощ. Изчакахме организатора Станислав, който се появи малко преди полунощ и капнали се отправихме към леглата. Бях се сбогувал с комеминейците с идеята, че сутринта няма да успеем да се видим, след като ще тръгват рано към Добрила. Нощта спокойна, а почивката - заслужена. Заслужена не само за мен, а и за всички тези хора, които са продължавали да пристигат и през нощта. Неуморими, непримирими и постигащи поставените си цели, така както Роман Сидоркин беше пристигнал около полунощ седмица по-рано, така както Мария и Чанко изминаха разстоянието два пъти за два дена, всеки един от застаналите в началото на хижа Мазалат, изправяйки се пред този преход, заслужи уважение. Най-високата успеваемост на завършили от всички предходни 12 години - 44 от 61.
Със Станимир и Владо:
Раздялата
на следващия ден не беше сбогуване, беше обещание до нови срещи, до следващата
година, където, живот и здраве, отново ще се видим в четвъртък вечер на хижа
Мазалат, времето ще е неусетно изтекло, но ще продължи от същото място, от
което е спряло тази година със същите тези хора, същите запознанства и същата
страст към Планината…
Срамувам
се, че толкова много забавих довършването на разказа за най-интересното спортно
събитие на 2015 година, който започнах няколко дена след приключването му.. С
него искам отново да изкажа огромната си благодарност на организатора Станислав
и всеки един участник, който бе част от това огромно изпитание..
..но
общото между всички тях беше, че бяха хора готови да предизвикат волята си -
безрезервно влюбени в природата и уникалното по рода си безкрайно било,
притежаващо толкова много красота и величие .. .. по ръба на Балкана ..
Бяхме победили
себе си. Беше .. изразните средства са прекалено постни, снимките безцветни, а
клишетата недостатъчни, за да предадат цялостна картина за случилото се тогава
– толкова необхватно в рамките на разказ и прекалено величествено, за да бъде ограничено
в думи и кадри. Научих обаче един урок, който всеки ултрамаратонец научава:
„Когато търсиш границата между възможното и
невъзможното,
е лесно да я преминеш!“
Когато успееш
сам да почувстваш и усетиш физически и психически със собствените си тяло и
съзнание "силните реплики" от "дебелите книги", тогава вече
знаеш, че си успял да се пренесеш на едно следващо ниво на възприятие и си
достигнал едно сливане между телесното и душевното...
*************
Сприятеляването
ми с Лина, озоваването благодарение на върволица от приятелски услуги на
Фестивала на Боровинките на хижа Амбарица, изгревът, посрещнат в хамак,
прехвърлянето на билото, повторното качване на Купена с Радост и Росен в неделя
и приготвените с домашни продукти блюда на хижа Хубавец само допълниха още
повече нирваната, която изживях в тези четири дни по ръба на Балкана, сбъдвайки
мечти!
Няма коментари:
Публикуване на коментар