30,9 км, 11:30 часа, средна
скорост на движение 3,47 км/ч
След
ранното лягане и високата температура в бунгалото станахме рано – 5:30.
Пловдивчани бяха планували преход само до х.Ехо и затова не бързаха и никой от
тях не беше станал. По обичайния ред се преведохме във вид за тръгване и до
последно обсъждахме вариантите. Крайната точка при всички положения беше х.Козя
стена, бяхме отложили с един ден зареждането на Беклемето и за щастие за
родителите ми не беше проблем да си вземат петъка за отпуск. Въпросът беше, коя
възможност да изберем – можехме да се качим директно към билото, да излезем
малко преди Старопланинското конче и през вчерашния ад да продължим по билото.
Вторият вариант беше да се „чекираме“ и в последната непосетена от нас хижа под
билото Вежен и да направим Голям шлем от ниски хижи, които първоначално щяхме
да избягваме (х.Свещиплас, х.Паскал, х.Бенковски, х.Вежен). След нея отново два
варианта, или да се качим преди връх Вежен и да го изкачим, или както сме тръгнали
да си подсечем и него и като пичове да си продължим към х.Ехо, ни лук яли, ни
лук мирисали, ни по било вървели. Не ни харесваше особено тази мисъл, че не
вървим по комеминейската маркировка, но както се поизхвърли малко Ванката:
„Избираме живота си пред красотите и билото..“ .. Какви красоти бе Иване, горе
си беше ... майката. Тук се намеси хижарят на Бенковски и ни даде най-добрият
съвет – да си подсечем всичко мъжката и излизайки на билото след Вежен, ако е
хубаво времето да се върнем и да го качим без раниците, за да не сме валат
откъм тази част на Балкана. В последствие разбрахме, че и голямата група дружно
са дезертирали и са подсекли всичко.
Тръгнахме
с доста добро темпо и за първи път от много отдавна си взехме разстоянието,
което си беше обявено до х.Вежен за точното време. Тръгвайки в 6:30 в 9:00 вече
закусвахме супа топчета там. Нагоре пътеката беше през гора доста ударна и
стръмна на места, но нямаше как, трябваше да си платим цената и да се качим пак
горе. След ударното качване се откри по полегата пътека, по която лесно
напредвахме:
Имахме
и средно ясна гледка към северна България:
Тук
се случи това, от което най-много се притеснявах – заболя ме коляното. Без
никакво необичайно натоварване, без стръмно спускане, без ритане на камък или
друго осукване ме заболя сериозно лявото и почти спрях да го сгъвам при
вървене. Вече 6-ти ден носех четирите наколенки – двете ластични под двете
магнитни, свалих ги намазах обилно с двете мазила, които носех за стави и пих
доза от хапчетата. Логично намалих темпото и Ванката дърпаше напред, все пак
вече той беше с фото-то и му се снимаше. Достигнахме билото и видяхме, че
положението е една идея по-поносимо от вчерашния ден. Дъжд засега нямаше,
вятърът се усили и се облякохме бързо, а мъглата бавно се разстилаше, но не
беше като предния ден. Ванката реши да послуша съвета на хижаря и да качи връх
Вежен назад, въпреки че бе скрит от мъгла.
Аз с моето коляно, дори не си го и помислих. Остави ме
на завет скрит от три страни от силния вятър, легнал на меко и опънал крака си.
Той взе само апарата, щеките и GPS-а за
да се види, че сме го покорили след това и закрачи на запад.
Възползвах
се, за да проведа доста дълъг разговор с майка ми. Все пак от няколко дена ни
липсваше обхват и възможност за комуникация, а и имахме да уточним някои неща
по логистиката. Списъкът, който им бях оставил в Стара Загора, отдавна бе
набъбнал с поръчки за ластични бинтове, лепенки, стелки, боксерки, чорапи,
плодове за витамини, каквито не приемахме. Уговорихме се на другия ден между 9
и 10 да се срещнем на Беклемето, надявах се коляното ми да не ме предаде
дотогава. Там беше и психологическата ми граница за успех. Въпреки че след
първия ден вече вярвах в крайния успех и не съм мислил за отказване, още преди
да тръгнем си бях поставил тази максима, че „минем ли Беклемето, все едно сме
на морето“.
Ванката
все пак достигна върха, наподобяващ плато и успя да види едно нищо, заради
обгърналата го мъгла:
Върна
се да си прибере багажа и изоставения ми труп и със средно темпо поехме към
х.Ехо. Малко по малко в следващите два часа болката отшумя и се почувствах
по-добре, разговорът ни вървеше интересен и неангажиращ. Имахме и дълги
периоди, в които мълчахме, знаейки мислите си един на друг и просто поемахме от
пътеката. Сега по-топлото и слънчево време, което ни съпровождаше след Вежен,
допринесе за висок морал и настроение в нашата група. Пред нас се показа Юмрука
и х.Ехо вляво от него, навлизахме в напълно позната територия, която не веднъж
сме вървели. От тук до Триглав и х.Мазалат почти нямахме непознати части.
Ванката
тази зима беше качвал Юмрука с група приятели и не държеше да го катери отново.
Аз тогава бях пропуснал, заради няколко поредни уикенда извънреден труд в
офиса, но също се бях качвал заедно с него преди две лета и единодушно решихме,
че няма защо да се натоварваме излишно. Все пак и след това имахме още поне 2
часа до х.Коза стена. Дори за подсичане Юмрука изглеждаше прекалено внушителен,
но минавайки за първи път по тази пътека отляво на него не ми се стори толкова
дълго и трудно:
На
х.Ехо разбира се вкарахме дежурната доза газирано, като аз изпих една Кола, а
Ванката си взе само един Тоник и една Фанта. Между връх Вежен и връх Юмрука
бяхме обядвали на една слънчева полянка, така че след заслужен над половин
часов мързел се приготвихме за последния етап от днешния ден. Междувременно бях
успял да се възползвам от wi-fi-я
на хижата и да съобщя на света, че продължаваме да вървим. Все пак не само ние,
а и цяла България беше в оранжев код, удавена от валежи. Един от коментарите,
които прочетох в последствие под поста си беше най-точен – не keep walking, а keep swimming.. така си беше, но затова по-късно,
сега печеше и гледките бяха страхотни. Около 15:00 тръгнахме за х.Козя стена,
пътят между двете е уникално красив, виждаше се дори паметника на прохода –
по-известен като Чорапогащника:
Разстоянието
бе обявено за 2-2:20 ч. и ние без да бързаме си се вместихме в него.
Дори
отново минахме между капките, влизайки в х.Козя стена в 17:00 се отървахме за 5
минути от силен топъл дъжд, който не пропусна и този ден да поздрави
начинанието ни. За разлика от нас такъв късмет нямаха тримата възрастни хора от
Пловдивската група, които за първи път бяхме срещнали втория ден преди
х.Лескова и които ни бяха последвали до тук, за да избегнат шумотевицата и
навалицата на х.Ехо.
Знаехме
от приятели били тук на НГ, че двамата хижари са нови и гостоприемни. Само единият
беше там и чакаше зареждането от другия, оплака се, че всичко качват на гръб –
с джип по черен път до 20 минути от хижата и после с 300м денивелация нагоре.
Настани ни в голяма стая само за нас, показа ни банята и изчезна, явно другият
го беше извикал. Приведохме се в приличен вид, до колкото беше възможно,
хигиенизирахме се и си поръчахме няколко супи – за мен една, за Ванката
останалите разбира се. Този път и аз реших да се изхвърля и се изкуших от
рекламирания ни от хижара ориз с гъби и бекон, който започваше да готви. Вярно,
че си почакахме 2 часа, но беше страхотен, не бяхме яли друго освен супи и суха
храна от наденичките и салатите на Зла поляна и х.Тръстеная ден преди това.
Забравих
да спомена, че се бяхме чули със Слави и Миряна, бяхме ги предупредили за
състоянието на бившата х.Планински извори, за вариантите за спасение от билото
и за нашето решение. Те бяха тръгнали рано от х.Кашана, но стръмните изкачвания
преди връх Паскал ги бяха изтощили, Миряна беше получила и болки в гърба, така
че не приеха предложението ми да слязат към х.Бенковски по нашите стъпки, а се
приютиха на северозапад, нощуваха в х.Момина поляна. Не изневериха на билото
като нас, въпреки че по думите им също са вървели в същия Ад, в който ни
лашкаше наляво надясно и нас предния ден.
Спах
само с 4 одеяла, чувствах се обнадежден и нямах търпение за утрешната среща с
нашите, решихме да тръгнем в 7, за да спазим уговорката..
Няма коментари:
Публикуване на коментар