Познати места по непознати пътеки с добри приятели - или как се случва така, че човек винаги се връща на любимите си места..
Стечението на обстоятелствата беше неизбежно. Бяхме си казали, че е крайно време да отидем някъде. А когато в последния месец най-високата надморска височина, на която си бил е бюрото в офиса, нещата определено водят до притеснение - съзнанието пулсира, мислите треперят, нуждата от дългоочакваното засищане на височинния глад е налице. Наркотичната зависимост те е довела до планинска абстинентна криза и единственото, което се мотае из главата ти е: “събота идва .. събота идва”. Няма нищо случайно, мястото беше точно онова - ОНОВА, на което през лятото на 2010 г. бях заведен за един от първите си планински преходи, а човекът завел ме тогава - същият до рамото ми сега.
Там на Вазов връх е моето място - мястото, в което се влюбих тогава .. което ме привлича всяко следващо лято и ме кара да се върна и легна на абсолютно същия камък.
Нирваната за сетивата ми ..
Пиедестала на който постигам абсолютен екстаз и си задавам отново и отново въпроса:
КАКВО СА ОЧИТЕ МИ БЕЗ ГЛЕДКИ ???
Бяхме се спрели на алтернативния и непознат ни маршрут, пропускащ качването на Мальовица в посока хижа Иван Вазов. Доста приятното постепенно качване в гората между ЦПШ и хижа Вада ни изведе на Зелени рид. Без да се усетим бяхме набрали сериозна денивелация. Буквално откривахме нови хоризонти на познати върхове погледнати от друг ъгъл. Времето беше чисто и горещо и траверсът ни се бе изпъчил гордо, очакващ ни за утешния ден. Смеейки се попитах Найден защо зад Харамията има 8-мо езеро, след като им викат “7-те” и той без грам емоция с неподражаемия си хумор ми отвърна: “Лъжат, бе, брат, осем са!”. А те не бяха само осем .. вдясно 7-те, а вляво “черешката” - Урдините езера .. едно по едно изскачаха зад рида. Макар и без свързващия в тази част на лятото водопад между горното и Паницата си бяха все там и все така величествени и привличащи.
Не случайно се казва, че трябва да се чувстваш горд българин, защото небето се оглежда в езерата на Рила!
Времето на онзи камък наистина спира, чувството винаги е неописуемо…
Времето на онзи камък наистина спира, чувството винаги е неописуемо…
Върнах се назад към предишните ми идвания и приятелите, с които съм бил. Също така успели да се докоснат до тази Рилска магия и насладата, която също са изпитали тогава от тази прелест.
Дори незначителната бройка лифтаджии, престрашили се да се качат съвсем малко над Сълзата, не успяха да помрачат настроението ни, докато не се качихме на билото. Над Езерния връх ни се откри прекрасната гледка на 7-те и разбира се огромната върволица нижещи се ‘туристи’. Колко са близо до онази величествена панорама отпреди малко и колко далече след като няма да стигнат уморени още на Бъбрека и едвам достигнали заветната си цел - “езерата”. Обстановката допълнително се нагнети и от кънтящата комерсиална музика, звучаща от голяма тонколона, качена на гръб до Окото. Бързо се отдалечихме, насладихме се в движение на мястото, откъдето се виждат и 7-те и рязко без пътека се спуснахме към Великата Рилска пустиня и хижа Иван Вазов, където ни чакаха послушните кончета край бунгалата. Почти тричасовото качване и завъртане на Калините, езерата и язовирите, най-високи на Балканите, покрай тях и гледката по залез към безкрайната зелена пустош бяха само бонус към езерния захлас от обяд. А малиновото угощение сутринта и вечерната боровинкова вакханалия и тотална злоупотреба на слизане ще се помнят дълго.
Хижата - както винаги - скромна, но гостоприемна, стопаните - смирени и отзивчиви, атмосферата - сгъстена, но с аромат на джинджифил ..
Лягането - ранно, челникът - светещ, книгата - дочетена, нощта навън - бурна, неделята - неизвестна, ставането - по тъмно, прозявките - големи, траверсът на Мальовица - потенциален, вятърът - събарящ, времето - несигурно, Рилският манастир - далечен, облаците над 2500 м. - гъсти, план максимум - неосъществим, усмивките - широки, върхът - качен за пореден път, бройката езера - допълнена, сетивата - заредени, настроението - приповдигнато, споменът - силен, времето долу - горещо, бирата - студена, шофьорите - жадни, айрянът - от истинско мляко, бисквитената торта на ЦПШ - топяща се в устата .. уикендът - за пореден път уникален!
Хората продължават да се чудят, какво толкова ѝ обичаме на планината и защо толкова яростно я пазим. Ето това ѝ обичаме!!!
Дори незначителната бройка лифтаджии, престрашили се да се качат съвсем малко над Сълзата, не успяха да помрачат настроението ни, докато не се качихме на билото. Над Езерния връх ни се откри прекрасната гледка на 7-те и разбира се огромната върволица нижещи се ‘туристи’. Колко са близо до онази величествена панорама отпреди малко и колко далече след като няма да стигнат уморени още на Бъбрека и едвам достигнали заветната си цел - “езерата”. Обстановката допълнително се нагнети и от кънтящата комерсиална музика, звучаща от голяма тонколона, качена на гръб до Окото. Бързо се отдалечихме, насладихме се в движение на мястото, откъдето се виждат и 7-те и рязко без пътека се спуснахме към Великата Рилска пустиня и хижа Иван Вазов, където ни чакаха послушните кончета край бунгалата. Почти тричасовото качване и завъртане на Калините, езерата и язовирите, най-високи на Балканите, покрай тях и гледката по залез към безкрайната зелена пустош бяха само бонус към езерния захлас от обяд. А малиновото угощение сутринта и вечерната боровинкова вакханалия и тотална злоупотреба на слизане ще се помнят дълго.
Хижата - както винаги - скромна, но гостоприемна, стопаните - смирени и отзивчиви, атмосферата - сгъстена, но с аромат на джинджифил ..
Лягането - ранно, челникът - светещ, книгата - дочетена, нощта навън - бурна, неделята - неизвестна, ставането - по тъмно, прозявките - големи, траверсът на Мальовица - потенциален, вятърът - събарящ, времето - несигурно, Рилският манастир - далечен, облаците над 2500 м. - гъсти, план максимум - неосъществим, усмивките - широки, върхът - качен за пореден път, бройката езера - допълнена, сетивата - заредени, настроението - приповдигнато, споменът - силен, времето долу - горещо, бирата - студена, шофьорите - жадни, айрянът - от истинско мляко, бисквитената торта на ЦПШ - топяща се в устата .. уикендът - за пореден път уникален!
Хората продължават да се чудят, какво толкова ѝ обичаме на планината и защо толкова яростно я пазим. Ето това ѝ обичаме!!!
Седемте езера напомнят за това какви сме били.
Далеч от власт и суета, какво сме имали и какво сме изгубили!
Седемте езера напомнят за това какви сме били.
Далеч от алчността какво сме имали и какво сме изгубили!
Няма коментари:
Публикуване на коментар