44,4 км, 11:20 часа, средна
скорост на движение 4,5 км/ч
Наспахме
се много, имахме нужда след вчерашния ден. Станахме около 7 и малко преди 8:00
потеглихме. Домакинът ни бе показал, откъде да минем, за да не заобикаляме
много и подсякохме Дъскотна от южна страна. Вървейки покрай крайните къщи, една
жена дояща крава, разбирайки, че сме тръгнали за морето, ни попита, колко пари
са ни дали, за да тръгнем... Вървяхме в основата на склона катерещ на юг от
селото и Ванката държеше да послушаме докрай човека и да се качим още от сега,
аз обаче държах да заложим на сигурното и продължавах напред, където след километър
се появяваше и GPS трак-а на Тишо. Тук може би беше и едно от малкото ни
пререкания по време на прехода. Той вярваше на човека, аз на трак-а и двамата
си бяхме прави за себе си. Нямах намерение да отстъпвам след като нагоре нямаше
маркировка, а вървяхме към сигурното. Инатливият ми характер взе връх и добрият
Иван отстъпи, дори след това той ми се извини, въпреки че вината основно бе в мен.
Нямахме нужда от негативни настроения и бързо забравихме случката, все пак път
имахме да вървим и то не малък.
Бяхме
предвидили около 10-11 часа вървене този ден, но не бяхме отчели и страхотната
жега. След недостатъчно умната ми идея да се наспим и да тръгнем късно, вече
съжалявахме, слънцето беше напекло и това се отразяваше значително на кожата и
жлезите ни. Досега почти не се бяхме сблъсквали толкова сериозно със слънцето,
пък и как да го направим като ни валя 9 дена в тази ненормална година. За наше
щастие жалоните, до които достигнахме навлизаха в гората и в продължение на
няколко часа вървяхме по сенчест път, обграден с чешми на всеки няколко
километра. Все пак още бяхме в област с преобладаващо небългарски говор и
строенето на чешми тук беше висше достижение в живота. Спирахме на всяка чешма
и се разхлаждахме. Километрите се нижеха и след известно време пресякохме
асфалтовия път за село Снягово, нашият обаче продължаваше веднага след асфалта
напред. Достигнахме серия от села започващи с Добра поляна. Тук започваше и
дългото вървене по твърд нагрят асфалтов път, разбира се за предпочитане пред
макадам, но и все пак подбиващ стъпалата. След първото село пътят минаваше
близо до Средна махала и Топчийско, в които нямахме никаква работа, след като
запасите ни с вода бяха пълни, а километрите до Козичино много. Малко след
отбивката за Топчийско спряхме на една поляна да обядваме, надявайки се да
нямаме близка среща с кърлежи. Осъзнах, че се намираме в близост до доста
древно гробище, един от гробовете бе обособен с ограда, а в близост имаше
забити неоформени големи камъни, които предположих, че са използвани за надгробни
плочи преди повече от сто години, може и да бъркам.....
Продължих
да вървим по асфалт още. Отделихме се от него виждайки маркировка и
консултирайки се с GPS-а и продължихме да вървим по черни пътища известно
време. Тук също имаше ветрогенератори, не толкова големи като тези около
Бузлуджа, но все пак всяващи респект. Село Сини рид подсякохме от северната му
страна, минавайки на 50-тина метра на най-крайните му къщи, което беше и
голямата ни грешка. И двамата имахме по над литър и половина вода и аз прецених,
че ще е достатъчна при положение, че знаехме за наличието на други чешми по
пътя. Ванката пък не бе обърнал внимание за селото, след като бе скрито зад
дървета и вървяхме по път, от който нямахме директна видимост. Продължихме с
трамбоването по асфалт още много километри и се отделихме на изток при един
обратен завой на асфалта. Осъзнавах глупостта си с недопълването на бутилката,
но положението не беше чак толкова сериозно, нямаше да изпукаме от жажда, така
че просто щяхме да караме с по-малко. Спускахме по черен прашен път покрай една
нива, когато се възползвахме от сливовите дървета от другата страна на пътя. От
разказа на Ачката от миналата година помнехме, че в подобни ситуации се е
справял точно с шепи плодове при липса на живителна течност.
Ванката
провеждаше един от десетките си телефони разговори този ден със семейството на
тема опасността от едночасовото ухапване от кърлеж, изключително много се
дразнех от безсмислието им, но се опитвах да вървя напред и да не обръщам
внимание. Така или иначе нямаше да спрем, така или иначе в Бургас, живот и
здраве, щяхме да вземем мерки, всичкото притеснение от тяхна страна ми се
струваше прекалено излишно. В далечината видях облак прах, вдигащ се от пътя и
огромен джип, приближаващ се към нас. Отместих се, за да направя място, но за
моя изненада джипът спря и от десния прозорец се показа момиче наша възраст,
което ме попита, дали правим Ком-Емине. При положение, че вижда двама дебили с
огромни раници в нищото на 50-тина километра от морския бряг, въпросът направо
си беше реторичен. След като отговорих положително тя и шофьорът ни
информираха, че са от екипа на „едно момче“, което ще се опита да направи
прехода за 5 дни. Веднага им казах, че сме много добре запознати с опита на
Кирил Николов – Дизела и му стискаме палци. Те обхождаха трасето и подготвяха
GPS трак, по който той да се ориентира в последния си ден. Попитах ги дали до
Козичино са видели или знаят за някоя чешма, защото според информацията на Ники
имаше, но ние някак си не ги намирахме. Те също не знаеха, но веднага извадиха
неотваряна литър и половина минерална вода и ми я подадоха през прозореца.
Изненадах се и попитах, дали да си прелея, дали да я върна, но те ни успокоиха,
че имат много, пък и ние имаме много повече необходимост. Благодарихме им сърдечно
и пожелахме успех. Много добре ни дойде тяхната помощ, щяхме да изкараме и без
нея, но ни преля сили и повдигна морала. Ванката отново довършваше някакъв
разговор и като се обърна към мен му връчих бутилката със 750 мл вода в нея –
за секунди бях пресушил другата половина. Тотално изненадан отпи малко и
продължихме свежи напред. Оставаха ни по-малко от 10 километра и малко по малко
по черния път достигнахме и крайната си цел за този, очертаващ се предпоследен
ден на нашето начинание. Бяхме се движили с доста висока средна скорост според GPS-а.
За
малко да забравя да опиша Ванката и изгледа му последните дни. Тотално се беше
стопил, вече не обръщахме внимание на фигурата му. Само в едно нямаше спор,
приличаше на робот от главата до петите. Започваше с познатия ни вече панталон, слънчеви очила, кърпа за глава,
огромна раница на слабо тяло, щеки за предвижване и за финал стърчащият маркуч,
наистина приличаше на робот, а по скоро на трансформърс, още не мога да
забравя каква картинка представляваше.
Влизайки
в Козичино попаднахме на кръчмата/магазин, където 6-7 души прехвърлили 50-те
утоляваха жаждата си за алкохол. Помолих да налея вода и собственикът ми отвори
вратата към една ниска чешма, от която си напълних цялото трилитровото шише.
Както
и Тишо е направил, тук няма как да не отбележим разликата между селата с
българско и турско население. Козичино е първото с българско и си личи, дори и
без да подозира човек. Повечето къщи са обрасли, чешмите са пресъхнали, хората
гледащи негостоприемно, гледката бе призрачна. Разликата между него и Добра
поляна, през което минахме изцяло беше покъртителна, там всичко бе зелено,
поддържано, китно и кипящо от живот – дава повод за размисъл за нас българите..
Попитахме
за туристическата спалня, за която знаехме и ни упътиха. Малко странно в село
почти в равнината на 410м надморска височина и 200 човека жители да има хижа,
но явно преди години е била построена и все още извършваше дейност. Почти без
проблеми я намерихме и видяхме, че представлява голяма сграда и няколко големи
бунгала. Човекът, който ни посрещна ни въведе в едното, в което имаше 4 стаи с
по 4 легла и баня с тоалетна. Бяхме доста обезводнени и скапани и се срутихме в
една от стаите. Освен бойлерът, който беше нов, нямаше друго нещо, което да е
купувано или поставяне след байтошово време. Мизерията беше пълна, но не й
обръщахме внимание. Чаршафите, с които ни снабди въпросният господин изглеждаха
чисти, но Ванката, реши да си заложи на спалния чувал. Набързо отворихме
няколко прозореца, за да предизвикаме течение в страхотната жега и Ванката
потегли обратно към магазина за зареждане. Окъпах се и изсуших някои от нещата,
които все още имаха нужда. Легнал върху леглото ликвидирах предпоследната ми
кренвиршка, останала от Котел. Беше доволно суха и се нуждаеше по 200-300 мл
вода на всяка хапка.
Ванката
се върна и по познатата схема беше купил от всички възможни артикули, налични в
магазина. Сладко, газирано, консерви, сладолед и дори ракия, каквато бе
споделил, че му се пие преди стигането на морето. Опитах се да му помогна с
ливкидирането на храната, но естествено, той успя да погълне двойно повече от
мен и дори легна преял, нещо което не му се беше случвало досега. Нямахме
постоянен обхват, но получихме два смс-а от Николай, който ни информира, че
успешно са достигнали до Емине за около 8 часа тръгвайки в 8 сутринта. Били
спали на пейките в кафенето и ни предупреди, че водата в селото не е много
подходяща за пиене и ни посъветва да си купим минерална. Късно Джони! Аз вече
бях изпил над 3 литра, но за щастие последствия нямаше. Също така ни информира
за нещо, което знаехме - до Емона вода няма. Чудехме се известно време и
Ванката заяви, че не би рискувал и отива обратно да купи и вода. Сърце не ми
даваше да се изправя от леглото и да направя, каквото и да било усилие, но
нямах право. Той беше ходил уморен и некъпан до там, след като се бяхме
настанили, просто беше мой ред. Понесох се бавно, получих 1-2 окуражаващи
смс-а, но не успях да проведа разговор, взех 11 литрова бутилка и се върнах в
бунгалото.
Няма коментари:
Публикуване на коментар