45,7 км, 13:45 часа, средна
скорост на движение 4,1 км/ч
Станахме
около 5:30, планът ни за тръгване беше 6:30, изнизахме се към столовата,
събуждайки Николай и там се приготвихме и стегнахме изсъхналия си багаж.
Очакваше ни доста тежък ден, започващ с ударно качване на масива Тиглав към
х.Мазалат и не малко вървене до х.Бузлуджа след това. Сбогувахме се с хижаря
Румен, на когото също оставих поздрави от Емо и потеглихме. В 5:30,
когато ставахме на вън беше чисто, в 6:00 беше започнала да пада лека мъгла,
когато тръгвахме в 6:30 вече видимостта беше малко и в 6:35 заваля дежурния
дъжд. Много от рано ни подхвана за съжаление. Николай можеше да си позволи
много по-късно тръгване, все пак човек с неговите физически възможности не
бързаше за никъде. Знаехме, че също е предвидил нощувка на х.Бузлуджа, но при
положение, че тръгва от х.Тъжа, а не от заслон Ботев, го броеше за почивен
ден.. някакви си 45км…
Спуснахме
се към пътя на Русалийския проход и поехме по него към разклонението за
Триглав. Дъждът беше доста неприятен и започнахме качването в отвратителни
условия. Пътеката бе нормално и очаквано стръмна, но постоянно изливащите се
кофи дъжд доста рано смъкваха морала ни. След време Ванката ми сподели, че тук
е бил вторият от двата му случая, в които бе мислил за отказване, просто му
било писнало, след предния убийствено гаден и тежък метеорологично ден и започването
на днешния по този начин. На мен не ми беше направило толкова силно
впечатление, бях приел лошото време за даденост и просто я преглъщах стоически
без да ми се отразява толкова сериозно..
За
щастие след като се справихме с основното качване, дъждът спря и времето се
проясни. Беше време да се чуем с всички по веригата и да ги информираме, че сме
добре и продължаваме. Тук видяхме и над 10 глигана, но само отдалеко за щастие,
пасящи на открито в поле от клекове и трева. Ванката след това направи и няколко
снимки:
Подминахме
Пеещите скали и около 10:20 акостирахме на х.Мазалат. Там няколко отделни групи
се сбогуваха с хижата и се отправяха обратно към цивилизацията, все пак беше
неделя. Сдобих се с много готино магнитче за огромната колекция вкъщи, надявах
се все някъде да има свободно място на хладилника. Пихме по един чай и се
опитахме да се поизсушим малко на слънчевите пейки пред хижата. Ванката
естествено се захрани с един боб и продължихме с добро темпо към х.Партизанска
песен.
Застигнахме
бързо една колoритна група от 5 момичета и едно момче, които твърдяха, че за
първи път са на хижа и ни пожелаха успех по пътя за морето. Така се сдобихме с
още една от малкото ни общи снимки на фона на масива Триглав отзад:
Не
че бяхме много хубави и не че бяхме за снимка, ама за спорта. След това
навлязохме в един изключително приятен участък. Слънцето беше напекло, а ние
вървяхме през сенчеста гора. Пътеката, изключително кална, изобщо не ни правеше
впечатление, бяхме свикнали, крачолите ни щяха да изсъхнат, нормално бе така да
процедираме в тези климатични условия.
Най-накрая
и Николай ни настигна. Бях сериозно учуден, че толкова се забави, мислех, че
още преди х.Мазалат ще ни подмине. Човекът бе тръгнал след 7:30 и се беше
спасил от дъжда, доста хитро от негова страна, но и с неговите способности и на
обяд можеше да тръгне и да подтичва до х.Бузлуджа.
Не
сме се уговаряли специално, но разговорът ни тръгна малко по малко и
продължихме заедно този и следващия ден. Все още не съм сигурен, дали той
сериозно намаляваше личното си темпо, за да му смогваме, или ние давахме всичко
от себе си и вървяхме доста бързо, но е факт, че този и следващият дни са ни от
дните с най-висока средна скорост. Наистина се усещах много по-бърз и беше
така, но друго си е като има кой да те тегли и да ти дава стимул, определяйки
ти темпото.
Смятам,
че в негово лице срещнахме един изключителен човек и спортист – доста ерудиран,
интелигентен и възпитан, беше страхотен събеседник за всякакви теми за
разговор. Няколко дни успявахме да попиваме знания, истории и житейски опит,
който винаги ще ни е от полза. В това беше чарът и красотата на Ком-Емине, в
постоянните запознанства, които не ни и липсваха от началото, в новите
приятелства, в кратките или пък дълги взаимоотношения с всякакъв тип хора в
общуването и непредвидимостта на пътя пред нас.
В
последствие разбрахме, че сме имали честта да крачим с рекордьора на планинския
маратон х.Мазалат – х.Ехо, не толкова популярен маршрут, но бягане провеждащо
се всяка година. 2 дена по-рано в петък бяхме засекли тазгодишните участниците,
вървейки към х.Добрила. Дори не помня и как е станало дума, дори се учудвам, че
е споделил със скромността си, но преди няколко години той бе изтичал
разстоянието, което е над 70км, силно пресечено и трудно, както се убедихме
последните три дена за – около 10ч и 50мин. – рекорд останал неподобрен след
това. Разбрахме, че си имаме работа не с кой да е. Господинът, с когото
продължавахме да поддържаме комуникация на Вие, бе изключителен атлет,
програмист, живеещ със семейството и трите си деца в Австралия, връщайки се
веднъж на една две години за по-дълго тук. Да, точно така, баща на три деца,
явно не беше на 30 и няколко, на колкото изглеждаше. Зад гърба си имаше
пробягвани 4 състезания по 100 мили в Австралия и десетки ултра преходи в
българските планини. Подтичвахме покрай него с подобаващо уважение. Беше тръгнал
към нос Емине за личен кеф, носеше раница 8кг., 7-те карти за Ком-Емине и GPS приложение за смартфон за
всеки случай, което само няколко пъти се бе налагало да използва.
Вече
заедно преодоляхме сенчестата и приятно кална гора и решихме да се отдадем на чревоугодничество
на х.Партизанска песен, която се оказа на асфалтов път и с приличен ресторант.
Източно от х.Мазалат аз и Ванката никога не бяхме стъпвали, така че до морето
продължавахме в непознати води. Ликвидирах солидно количество кашкавал пане, а
другите ми двама спътници опустошиха по още няколко блюда освен това. С пълни
стомаси, повишен морал и слънчево време продължихме към местността Узана.
Маркировката минаваше през кална гора и я предпочетохме пред асфалтовия път,
който също бе вариант. Тук на Узана видяхме и за първи път от 9 дена огромно
стълкновение от хора и цивилизация, стотици души прибираха палатките и биваците
си и се разотиваха след някакво мащабно събитие.
По-рано
през деня се бях чул с майка ми и ми бе съобщена доста изненадваща новина.
Родителите ми искаха да дойда вечерта до х.Бузлуджа. Не разбирах защо, след
като ден и половина по-рано се бяхме видели на Беклемето, а утре вечер беше
важно да дойдат на Предела. Явно просто им се разхождаше на принципа „г*з път
да види“ и те самите се кефеха максимално и съпреживяваха с нас все едно те
вървят целия преход. Не ни беше ясно, защо е необходимо да хабят излишно време
и бензин, но Николай като родител ни затвърди очевидните факти, че няма
по-хубаво нещо от това да се радваш и съпреживяваш радостите и на децата си.
Щяха да се възползват от близостта на Стара Загора, за да доведат и баба ми,
която също да ни види, поздрави и пожелае успех до края.
На
х.Узана се засякохме с бусчето на нашите добри познати от пловдивската група.
За днес бяха планирали доста сериозно идване от заслон Ботев. Отдавна в
далечината виждахме върховете и паметниците Шипка и Бузлуджа. Доста далеко
изглеждаха, но това си ни чакаше, нямаше как да се промени.
Разстоянието
между х.Узана и прохода Шипка бе предвидено и обявено навсякъде за 3 часа. Ние
го пометохме за 2. Черни пътища стръмни изкачвания и спускания, на които
Николай изглеждаше като разхождащ се турист, ние след него сериозно пуфтяхме и
се потяхме, но не се уморявахме, можехме да вървим с подобно темпо и не беше
извън възможностите ни, просто досега не беше имало, кой да ни го поддържа.
Около 17:30 на прохода Шипка сериозно се подсилихме със сладолед, вода и локум,
като Ники и Ванката, се отнесоха сериозно към няколко кофички биволско мляко.
Малко преди 18:00 се отправихме към последните два часа на днешния преход –
тези до Бузлуджа. Шипка се подсича и не се качва до паметника, минава се отляво
по пътя за коли точно през паметника на Цар Освободител, същият като този,
който видяхме и на Арабаконак. Тук имаме снимка и на Николай:
Чух
се и с майка ми, без да предвидят нашето вървене вече бяха на Бузлуджа и
чакаха, съобщих им, че до два часа няма да пристигнем и майка ми направи
необмисленото предложение да ни докарат с колата между двата паметника. Изсмях
се и затворих телефона.
Следваше
стръмно слизане към асфалтовия път между Шипка и Бузлуджа и на два пъти
отклоняване от него за качване. Де факто нямаше да подсичаме, а пътят
подсичаше, ние щяхме да си катерим направо по маркировката. Продължихме
сериозното си темпо и точно в 20:00 бяхме вече на завоя откриващ гледка към
огромния комунистически монумент.
Ванката
и Николай никога досега не бяха идвали тук и бяха силно впечатлени. Лятото на
2010г. се бях качвал с колело и на Шипка и на Бузлуджа, така че спокойно
подминах по асфалта и продължих, за да стигна хижата. Трудно я намерихме,
трак-ът на Тишо ни доведе в новата х.Бузлуджа, която беше просто хотел и бе
необходимо още малко лутане, за да се ориентираме:
Със
Слави и Миряна не можахме да се чуем този ден, ние бяхме вървели цял ден в жега
след мокрото тръгване, а те бяха изживели Ада на разстоянието между х.Добрила и
х.Тъжа, поне се надявахме да са го изживели.
Нашите
им беше поомръзнало чакането, въпреки, че се бяха разходили до паметника, а
баба ми бе завързала приятелство и разговори с хижарките, които бяха горе долу
нейни наборки. Не знам, дали изобщо има нужда да споменавам за колосалните
количества салата и сирене, което ни носеха и за огромната диня, която ни
чакаше нарязана в огромна купа в хижата. Дори тримата по-късно не можахме да я
ликвидираме. Тук видяхме и тези интересни табели показващи ни, че сме минали
средата и едва ли не до морето нищо не остава:
Запознахме
се с мъж, правещ обратната посока от Емине към Ком, респекта за такива
ентусиасти, разделихме се с родителите ми, хигиенизирахме се и вечеряхме доста
стабилно. Николай бе решил утре също да спи в х.Предела, така че след като
бяхме запазили места най-логично бе да се движим заедно. Оставих Ванката да
гледа Финала на волейболната лига, Николай да дописва записките си от деня и
потеглих към страната на сънищата.
Няма коментари:
Публикуване на коментар