Ден 8: х. Добрила – х. Тъжа

28,6 км, 12:00 часа, средна скорост на движение 3,09 км/ч

Алармата изпищя в 4:30. За първа вечер бяхме спали с други хора и предвидливо бяхме стегнали раниците си. Изнизахме се от спалнята и използвахме столовата на хижата за подготовка. Тръгнахме по план, навън беше тъмно като в рог, на челници едвам намерихме пътеката за изход от огражденията около х.Добрила.

Започна сериозно качване към връх Амбарица. Мъглата беше гъста, времето студено, но стръмният баир се грижеше за високата ни телесна температура и обилно количество пот. На върха спряхме, за да може Ванката да се дооблече. За кратко се намушихме в металния кафез там, наречен заслон, вкарахме по един сникърс и закрачихме напред. Времето разбира се традиционното, ураганен вятър със силен успореден на земята дъжд и няколко метра видимост. Следвахме си GPS трака и малко по малко затвърдихме мнението, че ще подсечем част от траверса. Аз досега не се бях качвал на Купена, но и не исках в това време да ми е сефтето.. Подминахме едно разклонение за х.Хубавец, но гледайки картата виждах друго напред. За малко се отделихме от трака и известно време вървяхме от северната страна на прилично стръмно и опасно място, от което успяхме да избягаме с ударно изкачване и драпане обратно към пътеката. 

Може би това е една от най-култовите случки сполетели ни по време на прехода. Случка заради която ще си нося бъзиците може би цял живот. Подсичахме Купена, беше решено, вървяхме към пътеката. Ванката за малко се разубеди и предложи все пак да го качим, за да не губим стотици метри денивелация, която щеше да ни затрудни после към Ботев. Аз обаче бях категоричен, подсичаме и гоним пътеката, която слиза надолу. Крачка по крачка метър по метър вървяхме и катерехме. На едно място Ванката каза, че пътеката е почти толкова стръмна, колкото и Купена и ако ще е така все пак може да го качим.. Не, подсичахме .. така хубаво подсичахме, че след 10 минути пред нас изникнаха стоманените въжета… Незапознат с мястото, гонех пътека отбелязана на картата на GPS-а, която се оказа директно слизане от върха на Купена на юг, еми ок, ама така хубаво подсякохме Купена, че баш си го качихме. Тук беше единственото място от целия преход, за което прибрах щеките си и не ги използвах изобщо. Справихме се класически на четири крака и по задник стискащи металните въжета и всеки възможен стабилен камък..

Разбира се не пропуснахме да се отбележим в тетрадката оставена в металната кутия на върха.

Както разбрахме по-късно освен нас само още един човек през този ден се беше осмелил да премине най-опасната и скалиста част на Балкана при тези атмосферни условия. За наше щастие малко преди Купена вятърът бе намалял, което доста ни помогна. Набързо написах две грозни изречения и си направихме няколко снимки. Ванката имаше специално подготвена фраза, която да увековечи присъствието ни там. Без да изпадам в лични подробности само мога да кажа, че и двамата бяхме в много интересни и идентични етапи от живота си и този преход под една или друга форма ни бе като граница и начало за нещо ново след него.

За първи път тествахме и самоснимачката, за една от малкото ни общи снимки:

Както споменах по седалищни части се слиза доста безопасно и уверено. Нататък беше ясно, само напред, дъжд, вятър, няколко стръмни участъка покрай Кръстците и бърза закуска зад Костенурката, така продължи нашето изпитание. Оставаше само връх Жълтец и слизане към заслон Ботев. Още между 9 и 10 бяхме цепили бас, след като казах, че в 12:00 ще ям боб чорба на заслона, а Ванката в типичния си песимистичен стил се бе усъмнил. Залогът естествено бе бира. Заради гъстата мъгла чинно следвахме пътя на Тишо, което при случая с Жълтец се оказа грешка, той, както и ние след него, го беше подсякъл от юг и може би беше завъртял около 270 градуса, за да го постигне. Сигурен съм, че едно качване и слизане биха отнели по-малко време, но заради видимостта не рискувахме. Точно в 11:55 мокри до кости измръзнали, но щастливи и обнадеждени влязохме в заслона. От х.Добрила до заслон Ботев ни бе отнело точно 7 часа.

Там доста голяма група от х.Плевен ме изпиваше с очи, чакайки да разбере, дали е спрял дъжда. Че откъде да знам, доста отдавна беше спряло да ми прави впечатление, дали вали с вятъра, но по инерция им казах, че е спрял и де факто ги изпратих всички вън да си търсят късмета. Бях спечелил баса и чинно щях да си изпия бирата същата вечер. Почивахме точно час, не бързахме, до х.Тъжа оставаше ударното качване на връх Ботев и 3 часа слизане, което бяхме вървели миналата година. Ликвидирахме по един сандвич с чорбата, лигавехме се малко и се отправихме навън. Нямаше какво да чакаме, цял ден валеше, цял ден щеше да вали, трябваше да си носим кръста. 

Очакваха ни, както ги беше нарекъл Тишо в пътеписа си – ревящите 40, защото качваш 40 минути и ревеш, качваш и ревеш. Нямаше какво да се направи, дори не следвахме неговите стъпки или правеща серпентини пътека. Ванката бе ясен, духаше го, мокреше го и отсече явно издразнен от обикалянето на Жълтец: „Няма да му въртя гюбеците на Тихомир“. Директно нагоре, само на прасци, виждайки следващата крачка пред очите си почти отвесно 150 м надморска височина ударно качване. Спирахме два пъти, за да се опита Ванката да хване обхват и въпреки това превърнахме това качване в „ревящите 35“, не ревяхме, не ни правеше впечатление, просто вървяхме. 

Мъглата и вятърът на върха бяха доста силни. От едната огромна сграда не можеше да се различи другата. Ванката най-накрая успя да успокои техните, че сме ок, аз нямах обхват. Снимахме се набързо и потеглихме към заслон Маринка, който беше 300м надолу.

По зимната маркировка се оправяхме ок, кол по кол преодолявахме мъглата. На Маринка заваля и поройно, нямаше какво да чакаме, така или иначе не бяхме сухи, усилихме темпото и продължихме ударно към х.Тъжа. Почти не говорехме, вървящият първи често се обръщаше, за да провери, дали и другият е с него и така напред и надолу. Не пропуснахме отбивката леко вляво за слизане към хижата, която миналата година, така неприятно не бяхме видели и се бяхме нашили мъжката. Сега вече надолу при една идея по-невалящо време диалогът ни пак потръгна. Слязохме до Русалийския проход, който представлява черен път връзка между село Тъжа и Априлци. До хижата имахме непредвидено изкачване 5 минути в гора, но го преодоляхме някак си. Около 16:30 бяхме там като се има предвид, че от заслон Ботев тръгнахме в 13:00.

Хижарят Румен и още един мъж, правещ му компания, не бяха виждали жива душа от няколко дни. За капак и Wi-Fi-ят им се беше повредил и нямаха и телефон. Бедстваха си само на Булсатком хората и хич не им беше зле. Напалиха ни сериозната печка в трапезарията, заредиха до нея няколко сушилки и успяхме да изсушим абсолютно целите си багажи. Банята с топла вода, пилешката супа току що сварена, бирата от баса студена, какво повече му трябва на човек. Обхват нямаше никакъв, но докато се къпех и перях Ванката се разходи нагоре по баира по съвет на хижарите и пусна по един смс на моите и неговите родители.

Предната вечер с нас на х.Добрила имаше 8-9 велосипедиста правещи Ком-Емине, те днес щяха да подсичат траверса и също да нощуват на х.Тъжа по първоначален план. Техни приятели бяха дошли с джип, донесли храна, но те така и не се появиха тази нощ, предполагам, че заради отвратителното време, в което ние бяхме вървели бяха останали на х.Васил Левски. На заслона места нямаше, докато се готвехме да потегляме разбрахме, че там тази нощ ще спят с 5 човека повече, отколкото е капацитетът им.

Около 19:00 в хижата влезе мъж с прошарена коса, но изглеждащ сравнително млад, който прецених на около 35 години. В разговор с хижаря стана ясно, че върви Ком-Емине и това му е ПЕТИЯТ ден… е какво пък, защо да не му е пети, като на нас ни бе осми и се бяхме спукали от вървене. Гледахме респектирано човека и осъзнахме, че това е въпросният призрак, за когото Слави ни предупреди, че ги е подминал скоростно на Вежен предния ден. От дума на дума се оказа, че наистина способностите му са доста значителни и вчера бе вървял от х.Кашана до з.Орлово гнездо, днес е имал желание да нощува на з.Ботев, но заради липсата на място е продължил към х.Тъжа. Просто евала за темпото, формата и издръжливостта. Той е бил другият минал в този ден през Купена и дори се бил учудил като видял в тетрадката посвещението ни с днешна дата.

Така се запознахме с Николай Николаев, който в следващата седмица, а и след прехода се превърна в почти неизменна част от дните ни. Информира ни, че не гони рекорди, просто си е отделил максимум 14 дена, носи много лека раница, спи само на хижи и сериозно се снабдява храна пак от тях. Изглеждаше наистина доста добре подготвен и екипиран. Не пропуснахме да обсъдим заедно с хижарите и чакащите колоездачи подготовката на Кирили Николов - Дизела. Едва ли има човек, който не знае за подготовката му и опита, който осъществи в лятото на 2014г. Оставаше месец до тръгването му и му желаехме всичко най-хубаво, но и стана дума за начина на стимулиране подготовка и съпорт, на който ще разчита по време на петте дни.

Аз лично през цялото време стисках палци всичко да мине по мед и масло, никога не съм изпитвал злоба или завист към него, а само се прекланям пред постиженията и качествата му. Въпреки десетките спонсори и комерсиализация на събитието мисля, че отчитах повече плюсове в популяризирането на маршрута. Исках да не се контузва всичко да е ок с него, но все пак нещо вътре в мен смяташе, че е най-добре да завърши за 5 дена и 2 часа, не за определените 5. Пак с рекорд, пак с признание, но просто, за да не забравя никой, никога, че „Никой не е по-голям от Балкана!“. Пиша тази глава малко след приключването му и както знаем вече го сполетяхa куп неприятни събития, както и повечето комеминейци този сезон. Неприятно ми е, че вътрешното ми желание да завърши за повече от 5 дни се реализира, но и Дизела показа, че има способности доста извън човешките лимити, за което получава само уважениe и респект. 

Бяхме настанени в една стая с Николай, той беше легнал малко по-рано, за да отбележи малко записки от изминалия ден, които в последствие да пресъздаде в пътепис. Е нормално на години се оказа човекът, нормално беше да си води записки. Ние нямахме нужда, помнехме добре, а и не можехме дa го правим скапани всяка вечер (Ники, надявам се да прочетеш тези редове и оценяваш дебелашкия ми хумор :) ). 

Очакваше ни доста сериозен ден като разстояние и се отдадохме на почивка и влиянието на бирата по леглата.