Витоша 100 for dummies - първи официален ултрамаратон

 

Или как двама дебютанти завъртяха Витоша под 11 часа

 

(Веднага след подзаглавието трябва да отворя скоба, че Иван Гърбев, който включих в общия знаменател на моето време, завърши 13-ти със страхотното време от 10ч 05мин 28сек, но попадна в графата заради непланираното ни общо тичане.)

Използваните снимки са от чужди фейсбук албуми след отбелязвания от приятели.

Обиколка на Витоша? Ултрамаратон? Тичане в планината?

Словосъчетания, които допреди година бяха абсолютно неизвестни за мен. Малко хора знаят, че такива събития изобщо се случват. В интерес на истината преди 3 години бях получил за рождения си ден и прочел „Родени да тичат“ на Кристофър МакДугъл. Книгата, която едва ли не се явява основополагаща в тази ултра тематика. Възприех подаръка като художествена книга, през която просто преминах информативно, обогатих общата си култура, изпитах желание да излизам по-често за редкия си 20-30 минутен джогинг и я оставих на лавицата при останалите книги. С две думи - разказва се за живеещото като в своя собствена вселена мексиканско племе тараумара - тичащите хора и провеждащите се в Щатите състезания за бягане на свръхдълги разстояния. Истинското ми желание да се занимавам с тичане дойде след като миналата есен завърших за 4ч 46 мин първия си класически маратон в контролното време под 5 часа. Да, правилният съюз наистина е „след като“, защото се бях записал за Маратона на София без никаква бегова подготовка.

Нещата започнаха няколко месеца по-рано. В началото на май 2014 г., най-добрата ми приятелка Миряна като на шега, ми предложи да се запишем за велообиколката на Витоша. Нямах представа какво ще представлява, знаех само, че велосипедът ми, който бях взел основно, за да ходя на работа, не е особено подходящ и че ще бъде доста кално. Карам от тригодишен, но никога не съм бил голям фен на въртенето на педали извън асфалтови пътища и по черните пътечки. Оказа се поносимо за неподготвените ни организми и доста прилично без аварии и контузии. Бяхме с време от 8 ч 41 минути и тя се оказа 23-та от 100 дами, а аз съвсем неочаквано се бях намърдал в средата от 950 мъже.

Като изключим продължителната мускулна треска след това, болката в пръстите от стискането на спирачките и солидното количество кал, сближило се с дрехите и велосипедите ни, изживяването беше доста добро и се зарекохме през 2015 г. да повторим отново. Спомням си, че вечерта след състезанието тогава, лежейки вкъщи, слушах пороя, който се изливаше за пореден път и изпитах съчувствие към избралите да тичат дистанцията същата нощ.

"Тичането е страхотен кеф, ултрамаратоните са невероятни приключения - нещо което не бива да се изпуска в този живот!" - Николай Николаев

Попаднах на автора на тази реплика съвсем случайно. Съдбата реши да ме запознае с една доста интересна личност. Докато през миналото лято вървяхме маршрута Ком-Емине се запознахме с Николай – един истински ултрамаратонец. На хижа Тъжа един младолик странник твърдеше, че бил стигнал до там от връх Ком за 5 денонощия, без да се напъва, а ние се бяхме скапали за 8 дена в истински ад от бури, мъгли и дъждове. Имахме честта да крачим заедно с него няколко дена и темпото, с което ни изтезаваше, подкрепяше думите му. Видях, че такива хора наистина съществуват и са от плът и кръв. Бил баща на три деца, две от които в гимназия .. хайде не на нас тия .. та той изглеждаше на 30, а говореше с житейския опит на двойно по-възрастен. Не си спомням точната си реакция от момента, в който ни съобщи, че пет пъти в живота си е завършвал състезание с дължина над 100 мили (веднъж 245 километра - Coast to Kosciuszko - от брега до най-високата точка на Австралия и четитри пъти ≈175 километра Буш Ултра от Нюкясъл до Сидни 6000D+ в 40-градусови жеги), но съм сигурен, че съм забавил крачка и съм го дарил с доста ококорен поглед. 175 километра .. наведнъж .. пеша .. че и да ги тича .. изкачване .. хайде малко .. три пъти бил завършвал първи на старопланинския ултрамаратон/преход Стара Планина 100 х 24 от хижа Мазалат до хижа Ехо (почти три дена по нашите стандарти) .. добре де, стига ни ги пробутва тези .. бил тичал Вихрен – Мусала за 24 часа .. ПЪЛЕН ШОК! И после в пътеписа си споделя, че се чудел защо продължаваме да му говорим на „Вие“. Подтичвахме с неговите крачки и попивахме всяка една дума и история. В интерес на истината, хлапашките възклицания ги добавих сега, достолепието и хладнокръвието, с които описваше всичко, не оставяха съмнение в нито една от думите му още тогава.

Преминаването на маршрута Ком-Емине, няколко хиляди километра на педали до есента в и около София и много планински преходи в миналото лято ме вкараха в някаква прилична спортна форма, с която реших, че няма да имам проблем да изтичам маратон с класическа дистанция от 42,195 км. Седмица преди състезанието, споделих намерението си с Ники. Той отдавна бе отлетял за Австралия, но бяхме запазили онлайн комуникацията си. Доста наивно го попитах как да се подготвя за състезанието, а той, след като получи отрицателен отговор на въпроса си, дали съм тичал, доста искрено ми отговори, че няма за кога да се подготвям. Представям си как се е плеснал по челото пред монитора и се е подсмихнал съжалително. Естествено се опита да ме окуражи, даде ми много насоки и полезни съвети и каза, че най-важното е да не спирам.

Завършвайки едва-едва онези последни километри в главата ми се бе появила една доста сериозна мечта за следващия юни. Мечта, която бе такава за доста кратък период от време и веднага се превърна в цел. Исках да завърша дуатлона “Витоша 200” – една обиколка колоездене и една тичане.

Продължих със средно големи редки пробези есента, заблуждавайки се, че тренирам качествено, но поне излишните килограми продължаваха да изчезват. Във facebook ми попаднаха състезания, които се провеждат всеки месец в околностите на София на три различни дистанции 5, 12 и 18 километра. От любопитство реших да се пробвам на едно от тях, въпреки че и най-голямата дистанция ми се струваше сравнително малка. Тичах в средата на януари Golyam Sechko Run от въпросните Trail серии. Състезанието бе доста добре организирано и трасето беше интересно. Бях си поставил доста ниски цели, които без проблеми изпълних – дори с 2 километра връщане, за намиране на изгубен часовник, завърших доста под 2 часа и не бях последен от многото сериозни бегачи. Това ми беше достатъчно да преценя, че няма смисъл да се записвам на подобни състезания повече, след като съвпадаха със запълнените с планински преходи уикенди и не отговарят на идеята ми за тичането.

Първо – не търся противници за съревнование, за мен основното удоволствие е да се състезавам със самия себе си, второ – дистанциите са доста по-малки от големите седмични тренировки и трето – щом желае, човек винаги може да отиде и да се наслади на тичането в природата, където и както намери без конкретно събитие.

Помолих Николай за съвет как да продължа и да организирам безпорядъчните си опити за тренировки и той най-накрая пое нещата под свой контрол. Бях му подхвърлял за маратон на гребната база в Пловдив през април, на Скопие - май, на Плевен - седмица по-късно, за Trai... Той охлади ентусиазма ми и ме попита за какво наистина искам да се подготвя приоритетно. Обясни ми, че така разпокъсано няма да се получат нещата и след това надълго ми разясни какво се изисква от мен, ако искам да завършва ултрамартон като Витоша 100/200.

От първата седмица на февруари се започна. GPS-ът си засичаше, километрите се нижеха, краката заякваха и тренировките ставаха все по-продължителни. Въпреки неприветливото време и средно суровата зима се опитвах да съм стриктен, но не винаги успявах. След средата на март не падах под минимумът от 40-50 километра седмично, но пълните с планински преходи и ангажименти уикенди и двете сериозни велопътувания От София до Шипка през Видин с колело и  От София до Варна за един ден - С колело на море 2 на няколко пъти се противопоставиха на тренировъчния процес. Именно след второто взех решението да се откажа от обикалянето на Витоша с велосипед. Педалите явно можех да ги въртя и не виждах смисъл да си развалям тичането след толкова концентрирана подготовка специално за него.

Соло бягането около язовир Батак и двете по-големи тичания по трасето на състезанието във Витоша не бяха твърде достатъчни, за да изляза от асфалтовите си навици. Въпреки отменянето  на маратон на Скопие, с добро темпо направихме една полудистанция в македонската столица. Следващия уикенд, напук на съветите на Николай да не бързам, реших да си заслужа медала за участие от Скопие и в Стара Загора сам, на максимум изтичах класическа дистанция за четири часа.

Дали бях готов? И да, и не. Може би бях покрил нужния минимум, за да знам, че тялото ми може да понесе маршрута, но въпросът вече опираше в това, дали щеше да пожелае да го направи. Изпитвах доста сериозни притеснения. Болките бяха дошли успоредно с тренировките. В края на април преди въртенето до Варна, когато предприех петдесеткилометровото тичане към Кладница и обратно, в горната част на ходилата ми се беше появила неприятна болка. Отдадох го на прекалено стегнати връзки и изкачванията, но продължи да ме тормози дори и след няколкодневна почивка, а време за почивки май месец нямаше. Това наистина беше нещото, от което най-силно се притеснявах - да зная, че имам силата да изтичам десетки километри, а болка в става или сухожилие да не ми позволява да го направя. Нямах право на сериозна контузия.

Плановете от месеци бяха фиксирани, отпуските одобрени, логистиката измислена, хижите запазени. Четири дена след Витоша 100 тръгвахме по Европейския маршрут за пешеходен туризъм Е-4: Витоша – Верила – Рила – Пирин – Славянка – от Драгалевци до българо-гръцката граница и трябваше да съм на линия жив или умрял. Дали тичайки, дали ходейки, дали лазейки бях силно мотивиран да завърша първия си ултрамаратон, но на каква цена щеше да бъде? Както беше писал в "Тичай или умри" батко Килиан Жорнет - "Знам, че не е НУЖНО да се доказвам на никого освен на себе си, че мога да се справя. Но ИСКАМ да го докажа!"

Денят дойде – 13.06.2015 година.

В седмицата преди него се бях разтъпкал на два пъти по 30-40 минути, но колкото да не забравя как се редува ляв с десен крак и да се допритесня за възможните усложнения в хода на състезанието.

Стартът беше в полунощ срещу 14-ти. На ясно бях, че е необходима максимална почивка в денонощието преди това, все пак нямах представа колко часа на крак и в прилична кондиция ще трябва да издържа след това. Опитах да спя до късно, но естествено не ми се получи, от векове не бях спал повече от 7-8 часа и на организмът ми му бяха предостатъчни. Заложих на доста правилна стратегия и прекарах в хоризонтално положение почти 90% от деня. С помощта на една бира с обяда успях да си открадна и 2-3 часа допълнителен сън, но изобщо не смятах, че са ми достатъчни. Вечерта приех доста пожелания за добро представяне от близки и приятели, някои дори си позволиха да намесят и часове за финиширане. О, защо ли си нямаха на идея какво ми е в главата? Продължавах да повтарям, че целта ми е да завърша и нямам реални очаквания при положение, че всичко е свързано с толкова неизвестни. Не съм човек с песимистично мислене, никак даже, но реализмът ми тук надделяваше сериозно и на база малкия опит развиваше потенциалните сценарии. Такива бяха страховете ми, но цялостната ми нагласа беше положителна, знаех, че ще завърша. Теодор Рузвелт е казал, че ако човек вярва, че може, е изминал половината път. Аз вярвах!

Ачката ме взе от вкъщи към 23:00 и потеглихме към Бояна. За него това щеше да е второ тичане. Преди 3-4-5 години веднъж с велосипед и веднъж бегом беше участвал, като с време 13:48 е заслужил 38-мо място тогава. Сега мотивацията му беше просто да го подобри, като разчиташе на минимална подготовка и стартираше след цял уморителен ден на крак в Пловдив. 

Пристигайки на старта, окончателно взех решението да тръгна само по тениска без ръкави и шорти. Добрата прогноза и предположението, че ще успея да се загрявам, тичайки през малките часове ме убедиха да оставя термобельото в колата. Бях взел назаем от Миряна раничка за тичане, която тя беше ползвала миналата година на велообиколката. От големите вело карания имам навика да имам постоянен достъп до вода и затова не предпочетох бутилки. Напълних си наполовина двулитровия кемълбег, с две дражета, защото знаех, че изотоничните напитки са доста по-подходящи и така почти бях запълнил цялата раничка. В малкото свободно място успях да сбутам известно количество лепенки, салфетки, ключ, документ, банкнота и няколко домашни енергийни десертчета. Те бяха подарък от Росица - друга колежка и много добра приятелка от университета, която доста успешно като за първи път бе експериментирала със суровите и здравословни съставки. 

Исках да се разтъпча малко преди същинския старт и реших да направя два тигела – хем за да информирам тялото и краката си, че им готвя нещо интересно и няма да лежат повече днес – хем за да се поотпусна малко и да вляза в кондиция. Навсякъде виждах големи групички бегачи, обсъждащи на висок глас предстоящото, шегувайки се. Хората изглеждаха сериозно подготвени и екипирани – специални маратонки, клинове, екипи, челници, колани с бутилки, gopro камери, ленти, някакви чорапи опънати до коленете, чиито смисъл едва ли някога ще схвана, и какво ли още не. Всички бяха с доста професионален и опитен вид, бегачи с много състезания зад гърба си, с опит и със самочувствие. В интерес на истината, изобщо не се почувствах на мястото си. Къде се бутах с моите допотопни 30-левови маратонки за тичане – “барабар Петко с мъжете..”

И аз срещнах няколко познати физиономии и това ме успокои. В обикалянето си успях да се засека с Асен и Кристиян – две от машините, въртели сутринта с колелата, готвещи се, да довършат това адско предизвикателство, наречено – дуатлон. Виктор и Калоян от младежкия клуб по туризъм също бяха тук – първият за втори старт, а Кико за подкрепа към всички ни, след като заради болки в глезена нямаше как да стартира. Заслужаваше уважение! Появиха се и Красимира и Тони от Варна, с които се познавах по друга линия, бяха пътували немалко до тук. Мернах и Ванката Гърбев, който знаех от планинарския форум и чиято подготовка в Западен парк следях онлайн. Веднъж се бяхме засичали и няколко пъти бяхме обсъждали състезанието, но като запознат с темпото и честотата му на тренировки поставях възможностите му на едно доста по-високо от моето стъпало. Малко преди старта случайно попаднах на Ангел и прекарахме последните минути заедно. Времето беше топло и доста приятно, луна нямаше, сложих челника, но знаех, че в първия половин час няма да ми е особено необходим.

Като на шега обявиха старта и над 450 човека потеглихме. Дори не го очаквах, успях да включа телефона, за да засича пробега и активирах за всеки случай планинското приложение със заредената следа, за да не се объркам някъде. На теория нямаше такава вероятност, но не си спомнях абсолютно нищо от миналогодишното въртене и само тренировките до Кладница и Студена ми даваха бегла представа за това, което ми предстоеше. Явно се бяхме позиционирали в първата една трета на групата и успяхме да избегнем голямата навалица. Аз в движение успях да включа mp3-плейъра, без който не можех, пожелах успех на Ачката и се отделих встрани по тревата, за да не се блъскам в тези пред мен.

Започна! Най-накрая започна! След половингодишно чакане, след стотици километри подготовка, след доста мисли и притеснения началото бе дадено, сега вече бяхме аз и маршрутът, но не бяхме противници. Съперници в тази вечер нямах, не ме интересуваше изобщо съревнование с други бегачи, дори часовникът не беше фактор, бяхме аз и трасето и трябваше да дам всичко от себе си, за да ме пропусне през себе си.

Качването покрай Историческия музей е доста добре осветено. Бях абсолютно наясно, че не трябва да тръгвам бързо, за да не съжалявам горчиво след това. Но успоредно с това не исках да попадам в някаква огромна група от бегачи, с които да се блъскаме после по тесните пътечки. Николай няколко пъти ми бе повторил да не натискам излишно в началото, но естествено за пореден път не се съобразих с правилното поведение. Чувствах се добре, тичах леко, не се уморявах и темпото ми беше доста повече от поносимо. Пред мен бяха двама мъже, единият, от които с бяла коса и брада без какъвто и да било багаж. Сториха ми се с прилично темпо за пейсъри и се залепих за тях. 

В последствие от коментар под снимка във facebook разбрах, че името на по-възрастния господин е Владимир Пановски и е цитирам: „Легенда...120 маратона завършени! Сигурно над поне още толкова полу-маратони“. Постоянно следяха темпото ни на движение и господин Пановски коментираше, че е прекалено бързо и трябва да се забави. От старта до Тихия кът по-голямата част от трасето бе асфалт и се равнява на 400-метрово вертикално изкачване, завършващо по пътека. Не усетих кога спътниците ми забавиха и се оказах пред тях, догонващ четирима други. Тук отново усетих некомфортността на самотното бягане в тъмно. Бях го изпитал само за един час от 4:00 до 5:00 по време на бягането ми до село Боснек, по същата тази пътека две седмици по-рано и ми беше доста неприятно и несигурно.

На спускането към пункта на Владая не използвах максимално гравитацията и силния наклон, внимавах при всяка крачка и се страхувах да се отпусна в свободно падане по ситния чакъл. След две бързи чашки с вода продължих по-бавно, запътвайки се към следващото стръмно изкачване, където и другите около мен ходеха. Няма спор, че е доста по-приятно да има човек с челник пред мен, но на дългата равна пътека към Кладница, нещата се стекоха, така че се озовах самичък. Тъмно, равно, тясно, приятно за тичане, но доста опасно за стъпване. Бях доста съсредоточен върху всяка крачка и все пак продължавах сравнително бързо напред. Колкото и странно да звучи, мракът беше приветлив, отваряше се под силата на светлината от челника и ме приемаше напред, изпитвах истинска наслада от тичането. Нямах проблеми, нямаше умора, темпото ми беше добро и социопатно се наслаждавах на момента. Прекарах над 10-15 минути без да видя нечия светлина. Бях се отдалечил от близките на мен, но на каква цена, пак продължавах да си повтарям, че не е нормално до тук вече около 15 километра да поддържам такова темпо и че сигурно скоро ще рухна и много бързо “ще ударя стената”, но унесен от равната пътека и от скоростта на останалите и аз продължавах напред.

В една критична секунда стъпих на криво. Целият ми ляв глезен се изкриви встрани и вече си представях как в следващата стотна от секундата за мен всичко приключва ... но не би. Точно преди критичния момент успях да предотвратя огъването до край и дори успях да продължа без никакви болки или напрежение в него. Малко преди края на пътеката при Кладница ме изпревари по-младият господин от първоначалните ми пейсъри и след подкрепителния пункт не го видях до края. Задминаха ме още няколко човека, които за щастие не подгоних, опитвайки се да си намеря мое оптимално темпо. За малко да пропусна стръмното спускане към асфалта преди селото, въпреки слушалките чух подсвирванията на момчетата зад мен, които, завивайки рязко надолу, ми припомниха откъде е пътят. Точно там е сниман и този кадър.

Имах още малко вода, но усещах нужда от храна. След километър в края на селото беше подкрепителният пункт, но не исках да чакам до там и в движение си извадих едно от домашните енергийни бар-чета на Роси и го сдъвках в движение. Не знам в колко съм бил на пункта, но имаше само няколко човека, нямах и представа къде съм в класирането, знаех само, че ща не ща трябва да хапна нещо, да си напълня кемъл-а и да продължа. Всеки един от организаторите беше изключително любезен и отзивчив, както там, така и на всички останали пунктове. Тези усмивки и подкрепа допринасят изключително много за мотивацията и усещането на тичащия. Бях го усетил при подкрепата на публиката на Софийския маратон миналата есен и тук ми подейства по същия зареждащ начин. Посъветваха ме да не пълня цял литър вода, защото следващият пункт е на по-малко от 10 километра, но аз бях решил да не спирам и вадя от раницата всеки път кемълбег-а и в последствие се оказа, че е удачно да го зареждам през пункт. Така винаги бях сигурен, че имам достатъчно вода и дори и да се забавя, няма да остана без, а този литър така или иначе не усещах като излишен товар. Хапнал сандвич с кашкавал, ябълка и още някакви неща, видях, че солидна групичка челници идва от селото към пункта, реших да не се социализирам толкова много и се затичах по тъмния асфалтов път.

Челникът ми бе достатъчен за осветяване на пространствата пред мен. Дори привикнах и не ми беше толкова неприятно като в началото. Виждах светещи бегачи в далечината напред, но и усетих, че някой ме настига бързо. Обърнах се да го поздравя и изненадан видях, че до мен бяга Иван Гърбев. Тогава не го осъзнавах, но бяхме доста доста напред и затова и той се шокира да ме види. Самият повтори, че е тръгнал прекалено бързо, че не е очаквал да ме види тук и доста ще си пати, ако продължи с това темпо.. какво да кажех аз. Споделих му, че не съм искал да се блъскам с навалицата и сега не тичам особено бързо, направо си го отпратих напред, за да не се съобразява с бавното ми за него темпо. Той не ме послуша и продължи да повтаря, че трябва да забавим, явно прецени, че може да ме използва за средно добро темпо, без излишно да ускорява напред, гонейки предните. За да не се скапем, се разбрахме да вървим на изкачванията и да тичаме спусканията и равните участъци. Иронията беше, че до следващия пункт след язовир „Студена“ има съвсем малко качване и на практика продължихме да тичаме доста прилично. Малко преди водния басейн Иван изяде първия си енергиен гел, беше се запасил с шест за състезанието. Бях опитвал веднъж по време на Софийския маратон и тогава като че ли ми бе помогнал. В дните преди Обиколката на Витоша се поинтересувах и след като прочетох, че дори са подходящи за вегетарианци и вегани, реших и аз като про-тата да се сдобия с няколко. Носех си четири и бях дал на Ангел два. Не знам дали ефектът беше placebo или наистина помагаха, но като че ли ударното приемане на съдържанието им имаше положително влияние за повдигане на тонуса и силата. Последвах примера му, глътнах един и неусетно бяхме на пункта на „Студена“. Там вече си дадох реална сметка каква глупост бяхме направили. Каза ни, че пред нас има не повече от 20-25 състезателя… WTF… „Какво правиш бе, момче, защо си тичал толкова бързо, искаш да не можеш да ходиш след средата ли?“ бяха думите, които си зададох на ум. Хапнах малко кашкавал и краставици, Иван пи сериозно вода, напълни шишетата си и излязохме на асфалта след пункта.

Следваше една доста неприятна част от трасето – 11-километрово изкачване само по асфалтов път до село Чуйпетльово. Бях тичал първите 3 километра до село Боснек, но само толкова. Имах бегли спомени, че миналата година с Миряна въртяхме доста, докато стигнем контролния пункт там, който се явява и среда на трасето. Веднага успоредно с нас потегли и кола с включена камера. Беше доста колоритна гледка как шофьорът ни снима, докато тичаме от своя прозорец, а човекът до него управлява волана. Избъзиках се с Ванката, че „Вече сме медийни звезди“ и след половин километър обърнаха и ни върнаха към тъмното ни двойно бягане.

Изкачването беше доста постепенно и нямаше резки участъци. Поради тази причина изобщо не ни мина през главите да вървим, както бяхме говорили преди това, а продължихме да тичаме. Между Боснек и Чуйпетльово си начесахме самочувствието, изпреварвайки 3-4 момчета. В продължение на километър имах леко схващане на прасеца заради спирането на пункта, но нищо притеснително. „Какво се случва? Нищо не ме е заболяло още, това е невъзможно!!“ доста рано се радвах на ум, но и умората малко по малко се наслагваше. Успявах да поддържам неговото темпо и смятах колко бързо се движим. По средата на асфалтовия участък изгълтахме по още един енергиен гел, аз малко преди него бях сдъвкал и едно от барчетата.

На пункта последва зареждане на вече поизпразнения кемълбег и пускане на поредна доза разтворими таблетки във водата. Тук ни има и снимани.

Забавихме се няколко минути, хапнахме без да сме гладни, защото знаехме, че трябва. Подкрепихме се и с банани и пресякохме контролната линия – 4 часа 42 минути… Ако не се лъжа бяхме 24-ти и 25-ти, а времето ни беше доста под очакванията на Иван. Той бе стартирал в Обиколката на Витоша основно, за да направи хубава тренировка за СтаРа Планина 100х24, но състезанието го повлякло от самото начало и му бе завъртяло главата. Смятахме, че се движим с време за финиширане за под 10 часа, което си беше немислимо за мен и доста добре за него. Естествено, бяхме наясно, че няма да сме в състояние да поддържаме скоростта дотук до самия край. „Колкото толкова“ бе моят принцип, но пък не мога да отрека, че беше интересно да си в такива челни позиции на подобно голямо и сериозно състезание.

Започваше или по-скоро продължаваше изкачването. Трябваше да достигнем най-високата точка на трасето при заслона Смильо. Бяхме говорили да вървим вече на това качване по пътеките, но след 4-минутното спиране краката и на двама ни бяха леко схванати и така и не забавяхме особено. Ядосвах се на Иван. Нямаше да откажа малко мързеливо вървене в леко калните и все още тъмни пътеки там. Настигнахме едно-две момчета от незадържалите се на Чуйпетльово и ги изпреварихме отново. Малко по малко се качихме до Смильо, където Иван дори знаеше, че ще чака фотографът Константин Коцев, чиято снимка е запечатала преминаването ни.

Пет дена по-късно се очакваше да мина оттам на път за Рила, искрено се надявах да не се контузя непоправимо и да не пропусна това грандиозно вървене от София до Гърция, което сами си бяхме организирали. Странно е, че изглежда толкова тъмно, моите спомени от малко след това са за приятно утро, но явно тук сме били точно в края на нощта. На спусканията към Ярлово Иван ме пусна пред себе си. Бях пълен с енергия и сили (нормално - нали беше надолу☺). Направо летях. Тези спускания доста ме заредиха вътрешно и с огромно удоволствие им се насладих до самото село. Там Иван ме изпревари и дръпна доста сериозно напред по улиците на селото без да мога да го стигна. Дори и не се помъчих, явно наближавах лимита си, не мислех да ускорявам повече. Съдиите ни споделиха, че сме 18-ти и 19-ти. Все още бяхме потресени, но вече поне за себе си бях сигурен, че батериите ми са на привършване и че по някое време ще откажат. Поредна доза банани, краставици и други неща, които дори не помня, изобщо не ми се ядеше, но си го налагах. 

Иван се забави, аз хванах още няколко резена краставица и малко по малко се отправих към изхода на селото. Съвсем леко тичах, за да го изчакам. Не че нямаше да ме настигне, просто вече ме мързеше откровено. В продължение на 2-3 километра си налагах да бягам с досегашното темпо, но изкачванията и появилата се кал съвсем ме отказаха. Той бе поизбързал, метна ми с ръка, аз му отвърнах по същия начин, пожелавайки му успех и се разделихме. Смятам, че си бяхме направили доста добра взаимна услуга. Той ме бе теглил над 30 километра с темпо, което аз сам нямаше да посмея да си наложа, а аз го бях забавял, за да не ускорява прекалено. Изобщо не съжалявам, че се наредиха така нещата, въпреки че вече бях с отслабен тонус. Той имаше реалната възможност да завърши първия си ултрамаратон под 10 часа и аз бях напълно убеден, че ще го направи. Не си спомням точните времена и детайли, мина повече от месец оттогава. Слънцето се издигаше в далечината, моментът беше „като по филмите“. Трябва да е било между шест и седем, пак бях останал сам.

В седмицата преди състезанието бях питал познатите, тичали го преди за ноу-хау, което да ми е полезно. Александра, с която се запознахме след Софийския маратон, ме наплаши, че най-тежката част е жегата по време на изкачването след Ярлово към Ярема. Нямаше как да не се ухиля до ушите. Да, изкачване, да, кално и тежко, ама чак пък жега .. все пак нямаше още 7:00. Едва ли някой от двама ни преди това бе предполагал, че в това време ще преминавам оттук. Мина ми през главата да й звънна, но все още бях с илюзиите, че тичам сериозно и не исках да се бавя. Тя и без това щеше да е пейсър на неин приятел от Брезите, можеше да се засечем там. Имаше нещо като пункт, където записаха номера ми на една от поляните до дървена барака. От там положението започна да става още по-кално и неприятно. Навлизайки в гората, трудно си намирах места за стъпване, в които да не затъвам. Бях започнал да се скапвам съвсем. Две три момчета ме изпревариха, докато излезем на асфалтовия път към Железница.

Споменът ми беше, че миналата година доста бързо го преодоляхме и се впуснахме вдясно по една доста дълга и спускаща се пътека в гората, но от позицията на велосипедист нещата изглеждат по доста по-различен начин. Давах всичко, за да мога да въртя на педали оставащите над 25 километра, но не би... На теория бях подготвен за това, което се случваше. „Удрях стената“. Всеки занимаващ се с бягане безброй пъти е чувал за термина. Аз го бях изпитал още на първото си тичане миналата есен, когато след 25 от 42 километра вече не знаех къде се намирам и само магарешкия ми инат ме спря да се откажа. Тук ситуацията беше подобна, но дори не ми беше интересно. С това бързо темпо знаех, че моментът ще настъпи, бях готов психически. Знаех, че няма да мога да тичам, знаех, че ще искам да се откажа, знаех, че ще вървя, но и знаех, че все пак ще завърша въпреки ужасното усещане. Теоретическа подготовка нямах, но нещата бяха толкова ясни, че наистина не беше стресиращо, просто трябваше да се премине и през това. Изгълтах и последния си останал енергиен гел, може би той ми е помогнал. Изпадах в епизодични подтичвания, забавях, пак се опитвах да тичам. По обясними причини не дадох всичко от себе си на спускащата се пътека, но качването по асфалт след нея заплаши да ме довърши. Три момчета ме настигнаха и също не бяха в най-добрата си кондиция, но след известно крачене продължиха в тръс напред. И аз се опитвах, но слънцето вече беше напекло и наистина нямах търпение да стигна пункта на „Брезите“. Писнало ми беше от вкуса на изотоничната напитка. Не можех да я трая вече, имах нужда от вода .. чиста, вкусна, хладка вода. На снимката преди пункта дори се вижда как съм извадил кемълбег-а предварително, за да излея остатъка.

Освен живителната течност се опитах да приема и повече храна. Като част от първите бягащи имах честта да имам достъп до бананите, за които бях чел, че няма да останат за хората от средата на подреждането. Дежурната доза краставици отново помогна за повдигане на тонуса и усещанията и продължих. Подтичвах доста леко, спрях за минута, за да си сложа лепенка, веднага след като усетих, че има вероятност да ми се образува мазол и до края нямах проблем с това. Коляното ми се беше обадило в даден момент от състезанието, чувствах леко напрежение без да ми пречи фрапантно. Изпих и един нурофен, колкото да кажа, че съм взел мерки. Малко след това ме хванаха и неподготвен. Бях взел-дал в онези минути. Излизайки зад едно борче видях огромен статив, едва успях да вдигна поглед и да се усмихна, но не толкова за позиране за снимката, колкото за момента, в който наистина не знаех къде се намирам, а от нищото се появяваше фотограф, търсещ неподправената ми емоция.

Доста често поглеждах към часа на телефона и изминатата дистанция. Стисках палци Гърбев да е запазил темпото си и да слезе под заветните 10 часа, а за себе си предвещавах тотален крах. Изчислявах с какво темпо мога да ходя, за да завърша за 12 часа. Представях си как бавничко преминавам останалата част до Бояна, ходейки, защото просто нямах сили за нищо друго. Пресичайки пътеката, която води от Железница до Черни връх се замислих кои автобуси минават през селото и къде ще ме оставят в София, но естествено не се поддадох на изкушението. В продължение на над половин час бях в подобна летаргия, а може би и повече, ако добавим минутите преди Брезите. Изпреварваха ме отделни състезатели. Не се интересувах особено все ми беше тая дали ще завърша на 50-то или на 150-то място, просто исках да се свършва. Тези 20 километра до края ми се струваха като 120. Подтичвах леко, пак вървях, сметките ми щяха да се окажат верни, ходейки можех да стигна до обяд на музея и да припадна. Бях стигнал до там в нежеланието си да правя опити за тичане, че бях изключил самолетния режим на телефона и проверявах времената от контролата в Чуйпетльово в интернет.. Исках да видя как е минал Ангел и дали е добре. Последния път, когато го видях на първия километър след старта не даваше вид на човек, който е способен да изтича още 90, но пък и не забравях, че при него нямаше невъзможни и спиращи го физически препятствия. Времето му на контролата беше малко под 6 часа, изкефих му се, реално и моето трябваше да е толкова. Това, което се беше случило през нощта беше твърде отдавна и твърде непонятно. Замислих се дали да не пиша на Николай, за да го питам дали мога да си хвана автобуса от Симеоново, но нещо ме жегна.

Крайно време беше да се стегна, бях супер скапан, но беше време да се съвзема. Спомних си думите, които Николай ми беше казвал миналото лято по време на Ком-Емине:

"Винаги, когато си абсолютно скапан от умора и чувстваш, че не можеш да направиш нито една крачка повече, можеш да се изправиш и да изстискаш от тялото си сила за още десетки километри. Никога не го забравяй!"

Тогава явно нещо се преобърна в мен и реших, че мога да намеря тези останали 15-20% сила в мен, които тялото ми не позволяваше до този момент. Тогава точно се озовах на следващия пункт. Трябва да е бил този на „Симеоново“, защото пред мен имаше още доста голяма дистанция. Няколко парчета краставици и кашкавал обърнаха мача в моя полза. Започнах да тичам, не като в началото, но поне толкова, че да не се чувствам гузно от влаченето си. Дори настигах момчетата, които ме бяха изпреварвали допреди малко, явно беше техен ред да вървят, не се беше променило нещо коренно в тоталната ми умора, просто си бях наложил да го направя. Повечето от тях не ме настигнаха до края. Спускането също е дало своя резултат, но след един от сладките бонбони на извънредния рекламен пункт вече се чувствах отлично. Скапан физически, но свеж психически. Малко по малко се приближавах до края.

На последния пункт на Драгалевци взех в ръка половин литър вода. Минусът на кемълбег-а беше, че нямах реална представа колко вода ми остава. Оставаха 7-8 километра, а слънцето беше напекло доста сериозно. Щастие беше, че се бяхме добрали до сенчестата пътека от Железница до Бояна преди високите градуси, но въпреки това жегата се усещаше сериозно. Нормално на фона на километража зад гърба ми вървях на малките изкачвания и се опитвах да тичам в останалото време. Виждаше се края, не беше като преди 10 километра, когато изглеждаше недостижимо. Изникна още един пункт с шоколад и вода, не знам дали беше от официалните, рекламен или своеволен. Мъжът, който се грижеше за него, ме окуражи с думите – „До финала няма повече качване!“ Благодарих му искрено. Помощта на всички, които се бяха включили в организацията и реализирането на състезанието беше неоценима.

Оттук нататък оставаше само да завърша, четири километра, в които не трябваше да се тревожа дали имам сили, дали ще ми стигне водата, дали ще се довлека след два, пет или седем часа до финала. Изпих бутилката, за да не ми пречи, изхвърлих я в първия попаднал контейнер и се понесох към финала. 15-тина минути по-рано ме бе изпреварил и по-възрастният господин от двамата, с които тичах в началото. Нямах намерение да го гоня, знаех, че е далеч напред, а и отзад не се виждаше никой преследвач. Очертаваше се да завърша, както и бях започнал с идеята да не се състезавам с хората, погледнах телефона и видях, че е след 10:50. Тогава осъзнах, че мога да завърша тичането си преди 11. Поставих си цел, най-накрая си бях намерил съперник и като за последно трябваше доста сериозно да се доизпотя, за да го победя. Влизах в Бояна и стъпвах на безмилостните павета по стръмната уличка надолу. Увеличих скоростта, не усещах неравната повърхност, забиваща се в ходилата ми, наклонът и желанието ме бяха унесли надолу. Двамата полицаи, отговорни за спирането на движението при приближаване на състезатели, на време успяха да ми осигурят „зелена светлина“. По тротоара покрай резиденцията вече летях надолу. Настилката беше стабилна, притесненията и предпазливостта - захвърлени назад, тичах, както никога преди. В движение бях видял, че все още мога да се вместя в поставената цел. Рядко бях слизал до темпо под 5 минути на километър, а сега го правех в края на 90-километрово състезание, спринтирах с всички сили и виждах как се доближавам до финала...

В същото време в Стара Загора двама родители и една баба са били включили онлайн предаването на състезанието. Обновявайки прекъсналото излъчване на браузъра си, картината при тях се е появила точно, когато надписът “Финал” е бил все по-близо до детето им, чували са се аплодисментите на публиката и на останалите финиширали .. свършвало се .. той бе успял .. синът им преминавал под арката, очите му били затворени, ръцете - вдигнати встрани победоносно, чувството неописуемо, удовлетворението в него огромно, а победата постигната.

Докато се усетя, вече стоях с медал на врата и стисках ръката на госпожицата, окачила го на врата ми. Времето ми беше 10 часа 59 минути и 28 секунди. Не беше за вярване, никой не беше очаквал подобно представяне .. най-малко аз. В последствие дори Николай ми сподели, че е предвиждал завършване около 13-14 часа, може би 12, при най-оптимистичните си мисли. Друг приятел Павлин пък, поздравявайки ме след това ми сподели, че след контролата в средата като малко дете се е вълнувал и е обновявал класирането на живо, за да види кога ще завърша. Негови са и думите, че съм пожънал плодовете на здравия си труд.

Казаха ми, че съм 32-и. Не знаех какво да правя, накъде да се обърна, взех си бутилка вода и видях Иван. Крачеше към мен, за да ме поздрави. Отпускайки се в края, бе финиширал за 10 ч 05 мин на фаталната 13-та позиция. Неочаквано и за двама ни, в дебюта ни в такъв тип състезание бяхме надскочили себе си по всички параграфи. Бях сигурен, че дълго няма да мога да си дам сметка какво се беше случило в онази бърза нощ и доста по-бавна сутрин. Но най-важното за мен беше, че бях завършил.

Щастието не е в това да бързаш, а да стигнеш! Не е в това да си на 32-ро място от стотици стартирали. Цифрите са просто статистика, щастието е да завършиш, да сбъднеш мечта и да можеш да погледнеш назад и да си дадеш равносметка.

През по-голямата част от първия си ултрамаратон усещах такава сила, енергия и увереност, че нищо не може да ме спре да завърша. Липсваха тормозилите ме през пролетта болежки при подготовката, липсваше притеснението, през 2/3 от състезанието бяхме само аз и природата. Но равносметката е в това да можеш да погледнеш назад или по-точно 15 месеца по-рано, когато започнах битката с килограмите и пасивния начин на живот. Оттогава свалих 20кг., върнах 8 и смъкнах още 10. През последните 8 месеца съм избягал над 1000км.. Минах в двете много силни крайности - от това да те е срам как изглеждаш, до другата - да бъдеш в невероятна хармония със себе си, да се чувстваш по-силен от всякога, да бъдеш повод за радост, пример и вдъхновение за роднини, приятели и познати. Този път със сигурност не е лесен, но аз бих го изминал без да се замисля отново и отново, дори и само да знам, че пак ще се чувствам така, както по време на този първи ултрамаратон.

Успоредно с това щастието е и да си благодарен на виновниците, допринесли за сбъдването и на тази мечта – на краката си, че не ме предадоха, както очаквах, на всички, които ми пожелаха успех тези дни и стискаха палци, на орагазнизаторите и доброволците за отношението и усмивките, на Иван, който изтърпя компанията ми в повече от 30 километра, давайки ми мотивация и дърпайки ме напред, на Миряна за раницата за тичане, която свърши страхотна работа, на Росица за домашно приготвените сурови енергийни барчета, които бяха, колкото полезни толкова и енергийни и най-вече на Николай за цялото търпение, воля и подход, които прояви през последните месеци, издържайки забежките ми и подготвяйки ме за това състезание! Благодаря!

Маршрут и GPS трак:

https://www.strava.com/activities/324979526

Витоша 100 (2015) през погледа на Иван Гърбев  

Вдъхновяваща статия от 2014 г.