Ден 16: Козичено – Емине

44,6 км, 9:00 часа, средна скорост на движение 4,8 км/ч

Станахме по план, беше много рано, напълнихме вода и се приготвихме за тръгване. Точно в 4:00 потеглихме на челници. Поехме на изток по асфалтовия път излизащ от селото и не след много при десен завой на пътя продължихме направо по черен път – твърд и прашен. Маршрутът беше маркиран с жалони, които едвам виждахме заради гъстия мрак. От приятели знаехме, как преминават последния ден организираните комеминейци и как пропускат голяма част от маршрута. Желаещите да извървят цялата дестанция трябваше да тръгнат в 00:00, за да могат по обяд да са на Емине, когато по план финишира прехода им, останалите биват натоварвани в камион и като чували с картофи лашкани известно количество километри до последната отсечка, която им разрешават да извървят. Да, ок, но не и за нас. 

Беше доста приятно на фона на вчерашната жега. Вървяхме изключително бързо за разлика от Тишо, който бе започнал последния си ден на 10 км от Козичино и едва се бе движил през целия ден. За час бяхме до Дюленския проход, започна да се развиделява. Картината, която видяхме при изгрева беше величествена. Още вчера в далечината сливащо се с хоризонта бяхме разграничили морето отделящо се от небето, но от по-близо вече се виждаше перфектно. Изгревът беше много красив, както всеки друг – уникален. Насладихме му се в движение и подминахме и телевизионната кула на връх Гьозтепе. На стръмното слизането от нея беше една от малкото тесни пътечки, по които вървяхме този ден. След нея се озовахме на асфалтов път, който ни очакваше в продължение на няколко километра, преминавайки през Плазовец и отделяйки се от асфалт километър два след това. Виждахме в далечината огромния и гнусен силует на Слънчев бряг. Ще си спестя цялостната позиция по темата и ще оставя в съзнанието си само онзи минал и китен курорт, в който с родителите ми ходихме на къмпинг всяка година, докато навърша седем. 

Влизайки отново в ниската гора и по черния път спряхме за малко, защото нещо ми убиваше на пръстите, не че не можех да продължа, но рискувах целодневен дискомфорт, а и рана в безименния пръст на крака, както установих. Изкривеното ми от вървене кутре настояваше да се вреже в съседа си. Финтирах го с една бърза лепенка и се обух отново, оставяйки го да се мъчи да пробива нея. Минавахме през не малко количество паяжини, които смятахме, че Николай е пропуснал предния ден заради свръхзвуковата си скорост. В следващите няколко километра до асфалтовия път Бургас – Варна не се случи нищо запомнящо се.

През тази част от прехода изпитвах доста странно чувство. Много отдавна бях убеден в крайния успех, нито за миг след първия ден между гара Лакатник и Тръстеная не съм мислил за отказване, но се чувствах някак безсмислено, безсмислено смятах довършването. И сега не знам защо, звучи доста странно, но психически го бях извървял, така или иначе през този период оставаха 25-15 км, но за мен бяха ясни и с тях и без тях, хем не виждах смисъл да се вървят, хем исках да ги довърша, беше и все още е доста странно, може би ме бе обзело чувство за завръшеност. Чухме се с Андрей – нашият спасителен полет от Емине бе потвърден. С годеницата си Вили щяха по обяд още да се на Иракли и следобеда да се чуем и най-късно към 5 да тръгнем към Бургас.

Излизайки на натоварения път Бургас – Варна, знаехме, че имаме точно 5 километра за трамбоване. Колите и автобусите минаваха доста близко до нас, на места нямаше и банкет и се надявахме да продължат да се съобразяват. Трафикът не беше голям, но беше още рано преди 10. Вървяхме и говорехме с един дългокос младеж, идващ пеша от Слънчев бряг и вървящ в северна посока към Иракли. Беше интересна и колоритна личност – барман и масажист по професия. Достигайки края на асфалтовата ни мъка и началото на пътя влизащ в полуостров Емине се разделихме с поредния ни и последен спътник, предложихме му вода, защото имахме по още 2 литра, но той отказа и продължи. Озовахме се в цигански катун и пресичайки го като мухи ни заобиколиха тумба невръстни чавенца с репликата: „Дай, с‘тинки!“. Не само не получиха стотинки, ами й получиха неколкократно почукване по щеките, както за пъдене на животни. След като се отървахме от тях, седнахме да почиваме, но бяхме нападнати от друга напаст – всеки получи рояк мухи за ескорт. В продължение на над половин час сме вървели със страхотна скорост само и само да не ни кацат и жужат. Бяхме се предпазили с кърпите за глави и на ушите и с очила за лицето. Ванката дори си извади някаква марля, за да си покрие устата. Толкова сериозна напаст от насекоми не бях виждал в живота си. Наистина вървяхме страшно бързо и след известен период от време намаляха и дори се махнаха. Пътят бе добре отъпкан и маркиран. На места виждахме следи от подметките на Николай и Ванката се бъзикаше, че тук е стъпил с десния крак и след 200 метра ще видим и леви отпечатък.

Оставаше малко, страшно малко. Тук в един от малкото ни разговори с Ванката обсъдихме оставащите 3 километра и че трябва да свалим над 400м денивелация. Аз реших да се избъзикам, че след толкова трудности за капак на всичко може последната отсечка до морето да е твърд макадамов път… така и се оказа в последствие, ирония или не щяхме да приключим с възможно най-кофти настилката, която най-много ни тормозеше от първия ден насам. Като за финал подсякохме връх Илия от север, видяхме първата чешмичка с вода за последните 40км и продължихме и след още няколко метра ни се откри.. това:

Нос Емине в далечината с фарът поставен отгоре му и военното поделение обградило ги на най-източната точка от Балкана. Заветната, към която бяхме вървели тези 16 дни, беше пред нас долу в далечината. Стояхме и гледахме, през ум не ни мина да продължим по GPS трака на Тишо надолу по хълмовете. Решихме, както си трябва, да приключим с един хубав твърдичък макадамец, какъвто бях предрекъл малко по-рано, че ще ни чака до долу.

Обувките ми макар и в трагично състояние бяха готови да извървят последната отсечка..

Минавайки надолу по пътя подсякохме Емона. Бяхме хвърлили поглед два надясно, но не му обърнахме внимание, бяхме се съсредоточили другаде.. Вървяхме без да усещаме нищо, не бяхме уморени, а сякаш не ни се вървеше повече, както го бе описал Тишо в нас също имаше някаква празнота, нещо си отиваше, нямахме желание, нито да крещим от кеф, нито да звъним телефони. Защо? Правейки тези последни метри аз и Ванката правехме една огромна победа, победа на духа и тялото, трябваше да ликуваме, заслужавахме да ликуваме..

„И тук някъде, на няколкостотин метра преди края осъзнах какво се случва. Нещо наистина си отиваше. Отиваше си една голяма мечта, защото се беше сбъднала. Всичко, което години наред ме е теглело към Балкана в този момент беше се материализирало в една единствена точка, нещо, което можех да сложа в дланта си и да кажа с усмивка – Успяхме! Мечтата беше водила безброй битки с всичките ми страхове, съмнения и предразсъдъци, но в този момент тя победи. Беше изпълнила мисията си, т.е. беше се сбъднала. Време й беше да си ходи. Това обяснява и чувството за празнота, но за разлика от друг път, когато обикновено ни обзема тъга сега това, което си отиваше от мен оставяше едно невероятно усещане за пълна вътрешна хармония. Вървяхме и не усещахме земята под себе си, очите ми бяха навлажнени, а устните ми се бяха заковали в най-естествената и блажена усмивка. Прехвърлях пред очите си едни след други всички „проблеми“ и трудности в живота си и те до една ми се струваха толкова жалки и прозаични. В момента бяхме просто аз, Ванката, Балкана и морето. Нищо друго нямаше значение..“  

И така около 13:00 на 27-ми юли 2014г. преходът ни от връх Ком до нос Емине приключи. Бяхме взели финалната отсечка за много бързото време от под 9 часа. Пътят към фара бе затворен, но знаехме, че по скалите надолу има пътека слизаща до брега. Трудно се открояваше, но и с помощта на GPS-а като за последно тръгнахме по нея.

Спускането беше отвратително, имах чувството, че е по-стръмно и опасно от това на Купена. Задържайки с ръце за острите камъни и подкопавайки чакъла под краката си някак си стигнах до брега, Ванката зад мен също даде всичко от себе си и безаварийно се справи. 

Бяхме на брега, дългоочаквания и жадуван морски бряг покрит с камъни и дървета, изхвърлени от морето. Закрачихме към носа под фара, където се спряхме и загледахме към морската шир. Тук беше моментът, когато се обърнах към Иван, прегърнах го и му казах, че за мен е било чест да сбъдна тази своя мечта и издържа всички тези изпитания точно с него. Той ми отвърна със същото. Пуснахме се и седнахме на камъните. Сега беше моментът да изпълня ритуала.

Традицията повелява всеки тръгващ от връх Ком да вземе със себе си два камъка, за да хвърли единия от нос Емине в морето и да го замени с мида от морския бряг, която заедно с втория да пази за спомен. Извадих тези, които носех от Ком. Бяха пет, един за морето, един за мен и още три за мои близки хора. Нарекох всеки един и прибрах останалите.

Тук е моментът да върна историята и към обувките, с които тръгнах на този преход. В продължение на 7 дни и 357 км 3-годишните ми обувки бяха скъсани, половината им подметка беше отлепена без да пречи в придвижването. Изглеждаше сякаш всеки един момент може да се разпадне и да ме остави в нищото, но не би.. Минавайки през кал, прах, вода, реки, асфалт, макадам и какви ли не трънаци стигнахме до морския бряг. Спазвайки традицията да хвърля камъчето, се изправих и се загледах в необятната морска шир. Мислех дълго, мислех върху смисъла на вървенето ни, мислех за сбъдването на мечтата и мислех за бъдещето пред мен. Замахнах и в този момент, докато правех крачката и камъчето се отделяше от ръката ми, подметката ми се отцепи и се предаде, нямаше какво повече да извърви.. и тя беше издържала до края.. беше изпяла своята лебедова песен.. напускайки ме, изпълнила мисията си до край показа, че на този свят просто няма нищо ама нищо случайно..

Ванката също бе безмълвен, осъзнаващ елементарното събитие със скъсаната подметка и метафоричното му значение.

Повървяхме малко по брега в търсене на миди и рапани и събрахме няколко. Върнахме се до мястото, откъдето бяхме слезли, оставихме раниците и аз заех хоризонтална позиция върху камъните, поставих кърпата си за глава върху лицето и се отпуснах. Нямаше за какво да мисля, нямаше за какво да се притеснявам, просто лежах. Ванката, събирайки рапанчета, направи доста обширна обиколка на повече от километър на север по бреговата ивица. Аз лежах и го изчаквах подремвайки.

Най-накрая се върна и събу обувките си. Преди това бях наплискал лицето ръцете и лицето си, но бях оставил цялостното къпане за друг път, нямах желание за нищо друго освен да лежа отпуснато. Той нагази в солената вода, за да изпълни и своя ритуал.

В този последен миг от прехода Ком-Емине всеки наистина имаше нужда да е сам със самия себе си, за да си отговори на отделни въпроси, за да се вгледа в миналото и насочи към бъдещето, моменти за равносметка..

С подръчни средства и малко изолирбанд в края успях да приведа обувките си в що-годе приличен вид за катерене, не исках да полазвам сандалите по стръмните сипеи, които ни очакваха.

В края решихме да се снимаме и двамата, както рядко правехме през последните 16 дни, но сега наистина имаше смисъл..

Повече от два часа бяхме прекарали долу, време беше да си ходим, Андрей и Виолета сигурно вече ни чакаха. Първоначално мислехме да се качим по сипея и камъните, по които слязохме, но бързо се разубедихме. За щастие в основата на носа намерихме доста по-лесна и отъпкана пътека, която не много трудно ни изведе между фара и вратата на поделението. Тя беше заключена и опасана с бодлива тел. Аз я отместих на едно място и прескочиш безпроблемно, но Ванката се възмути и връщайки се назад намери друга пътека, преминаваща по-лесно през оградата. Имаше 3 коли със заблудени туристи, но в никоя нямаше място. За основният проблем Андрей ни беше предупредил. Нямаше обхват на телефоните. От носа и бившото военно поделение сериозно заглушаваха сигнала. Глобулската карта на Ванката имаше 2 черти, но разговор не се получаваше. Наистина не ми се вървеше, не ми се вървеше до Емона, не ми се вървяха 6 км. до Иракли исках просто да седна там и да чакам. 

Решихме да тръгнем към Емона, откъдето да звъннем, за да дойдат да ни вземат, когато в далечината видях нещо червено. Знаех, че са взели отнякъде червено Поло и виждайки тази кола нещо в мен се срути, наближавайки видях ухилените им физиономии от предните седалки. Бяха по бански и с хавлии, беше им омръзнало да чакат на Иракли и идваха да ни вземат. Всичко в мен рухна, физически имах сили, но психически не бях готов за нищо повече. Прегърнах ги въпреки отвратителния си аромат, толкова много се радвах да ги видя, не можех да го опиша с думи. Можех да го сравня само със срещата с родителите ми на Беклемето, но тук вече всичко беше завършено..

Натоварихме се в колата и потеглихме към Бургас. Ванката заспа в следващата минута, а аз изпълнен с адреналин им разказвах, как се чувствам и какво ни е сполетяло. Всичко беше съвършено, нямаше как да завършим по по-добър начин. Посрещнаха ни на носа и ни прибираха у тях в Бургас на гости – две приятелски услуги, за които ще съм признателен цял живот. Всичко останало е преходно, но приятелството не ръждясва с времето. Следващите събития минаха като на един дъх, път, инжекция за Ванката, баня, вечеря, мач, приказки, все важни и същевременно преходни неща. 

Но още едно нещо ми направи силно впечатление в този последен ден. На терасата в апартамента им в Бургас станах свидетел на залеза. Залез, който бе далече на запад, слънцето се скриваше за пореден ден, скриваше се далеко там зад Ришкия проход, на запад от Котел и Хаинбоаз, оставяше между нас също така величествените Бузлуджа и Шипка, на запад от Триглав и Ботев, на запад от Купена и Беклемето, огряващо като за последно и Ехо и Козя стена, на запад от Вежен, Арабаконак, Витиня и Мургаш, далеко зад Лакатник и още по на запад от връх Ком слънцето залязваше. Залязваше като нашата сбъдната мечта. Няма как в такъв момент да не цитирам Иво Иванов, който пише:

"Изпращаме красивия залез с благодарност, защото знаем, че утре слънцето ще изгрее отново, но то никога няма да бъде същото. Още един вълшебен миг е отминал завинаги: когато имаш толкова много, всеки един ден е безценен дар."